Преди много години Феличе ми направи най-хубавото ристрето, което някога съм пил. Беше толкова силно, че направо трябваше да приседна на една от масите. По-късно разбрах, че това му е номер, който прави на всички, които не са италианци и не са свикнали толкова на убийствено силната доза кафе. Феличе е от централна Италия, много държеше да акцентира на това и е един от хилядите, тръгнали да си търсят щастието в Лондон в края на 70-те години на миналия век. Прави най-очевидното, отваря кафене и става част от наглед непосилния опит британците да бъдат научени да пият силната напитка. Аз станах негов редовен клиент в средата на 90-те. Всъщност, доста от посетителите му тогава все още бяха „от континента“, както и, разбира се, задължителното постоянно италианско присъствие, което висеше в кафенето. Капучиното му бе невероятно, с плътна и хубава пяна, каквато тогава правеха на малко места. Обичаше студентите, оставяше ни да четем и висим на чаша кафе с часове. В замяна на това разпитваше за всякакви неща, най-вече за футбол и политика. Знаеше за Стоичков, но постепенно научи и много други неща за България. Питаше за цялото „златно поколение“, което беше станало много популярно в Англия през тези години. Както мнозина ще се досетят, защото бихме Германия на четвъртфиналите.
Феличе обаче далеч не беше просто поредния италианец, който знае единствено да прави хубави сандвичи и кафе. Още в онези години, той правеше неща, за които малцина се сещаха. Беше измислил картончета за безплатно 10-то капучино или безплатен 6-и сандвич. Продължаваше да работи много отвъд работното време. Той беше и от първите, които се сетиха да сложат голям телевизор за излъчване на футболни мачове. Най-вече от Италия, защото тогава те не можеха да се гледат по другите кабелни канали. Така пълнеше кафенето с шумни италианци през целия уикенд, когато нямаше клиенти от околните офиси и кварталът започваше да пустее. Разбира се, правеше и намаления през уикенда. Феличе на практика не сядаше, той беше слаб и постоянно нещо правеше, чистеше, режеше разни продукти и правеше сандвичи, сутрин миеше пространството пред кафенето, прозорците винаги бяха без мръсни капки от непрестанния лондонски дъжд. Ученето свърши и аз напуснах града, забравих за усмихнатия и енергичен италианец. Понякога се сещах за него по различни поводи и при посещения в Лондон. Но винаги си казвах, че няма как да е оцелял. Големите вериги за кафе са от дълги години на всеки ъгъл, ако се захванете, сигурно ще ги докарате до 10-15 вече. Всяка с различна концепция, подход, видове кафе, храна и дори обзавеждане.
Преди няколко години обаче бях наблизо и реших да мина, сякаш за да се уверя в наглед неизбежната му съдба. Просто нямаше как кафенето му да е оцеляло. Кварталът бе променен напълно, нови лъскави офиси и ресторанти, преброих поне седем-осем модерни кафенета по улицата, някои от предишните заведения вече бяха обърнати на офиси. Очевидно беше, че цените са скочили драстично, въобще, цялото пространство нямаше почти нищо общо с положението отпреди 20-ина години. Тръгнах към Italia Uno с меланхолично усещане, но когато наближих просто не повярвах на очите си. Кафенето си беше там, същото, с няколко по-нови стола, различна боя. Зад стъклото Феличе правеше нещо забързано, усмивката му си стоеше на лицето, косите му бяха побелели, но си беше все същото разпознаваемо кълбо от енергия и чар. Застанах на прага и погледнах към него. Той вдигна глава и напрегнато започна да прехвърля лица, образи, спомени. След няколко секунди вдигна победоносно ръце и извика: „Булгарииия“! Веднага направи едно хубаво кафе и поиска да му разкажа какво се е случило с мен през всичките тези години. Освен Стоичков, вече знаеше и за Бербатов. За други не се сети, но и аз бързо му обясних, че в това няма нищо случайно. Поговорихме още половин час и се разделихме с усмивки. „Старата лисица“ бе надживяла почти всички заведения в квартала и гордо вече предаваше щафетата.
Сетих се за Феличе преди няколко дни. Когато гледах поредните снимки на някакви мутри от Черноморието и докато четях за празните плажове и скъпите шезлонги. Явно контрастът го извади от спомените ми. Замислих се за нещата, които той би могъл да разкаже на всички тези недоразумения, които съсипаха прекрасния ни бряг и изгониха повечето хора от него. Сигурно би могъл да им говори с часове за това как се прави бизнес, как се печелят клиенти, как се запазват, как ги превръщаш в приятели….. На колко неща можеше да ги научи! Или всъщност, не, не може. Защото тайната на Феличе е в неговото сърце и усмивка, в неговия дълг и любов към това, което прави, в неговата ненатрапчива култура на общуване и ангажимент. Все неща, които не могат да бъдат научени!
