Едни от най-ентусиазираните и многобройни туристи в Япония и Виетнам са французите. Те имат особен афинитет към бившите си колонии и повечето от тях очаквано са популярни дестинации. Любопитството към Япония обаче е по-интересно, защото отговаря на особено усещане за екзотика, за културна специфика и дори мистика. Отсъствието на подобна мистика сякаш предизвиква силна досада сред французите, културите, които не я притежават просто остават безинтересни и периферни. Югоизточна Европа е подобно цивилизационно пространство за тях. Регионът просто не е културно интересен, напротив, той е най-близкия контрапункт на тяхното високо самомнение. Очаквано, това може да бъде видяно и политически през последните десетилетия. Преходът никога не се превърна в особено любопитна тема за френските политолози и политици. Като революция, тя бе прекалено безлична за техния вкус. Влиянието на страната отвъд централна Европа никога не бе съществено, а доминиращият интерес на САЩ и Германия допълнително отказа французите. Франкофонията бе прекалено видимо, и обидно за тях, тактически използвана през първите години след 1989-та.
В този по-дългосрочен контекст, пренебрежителното отношение на сегашния президент към ЮИЕ би трябвало да не е особена изненада. Блокирането на старта на преговорите с ЕС на северна Македония и Албания е толкова недалновидно, че вече почти не остана сериозен коментатор и европейски политик, който да не го критикува. Публикуваният документ за промяна в начина на водене на преговорите обаче е директна подигравка с целия регион. По няколко причини. Очевидно е, че документът се появява пост-фактум след вече заявената позиция, основно като отговор на отправените критики. Самият текст е буквално нахвърлян „на коляно“ и просто не подхожда на сериозна администрация като френската. Той дори издава непознаване и на сегашния процес, например по отношение на достъпа до програми, финанси или възможностите за включване в европейски политики от страна на преговарящата страна. Няма как да бъде направена реална промяна в самия характер на преговорния процес, поне по отношение на правната му основа. Независимо как се пренареждат преговорните глави. За съжаление, политическата му цел е напълно очевидна – де факто блокиране на процеса на присъединяване.
Променят се обаче не просто процедури, но и базови презумции на процеса на присъединяване. Франция говори за „икономическа и социална конвергенция“. Подобна концепция е силно проблематична, поне като предусловие. Икономистите могат да спорят дълго относно подходящата методология, но е очевидно, че именно приближаването към ЕС е ключов фактор за развитие, при това в обозримо бъдеще, а не като политически мираж. Пълният достъп до единния пазар е друг основен икономически двигател. Французите обаче го оставят едва за края на преговорите, точно обратното би било смислено, ако наистина конвергенцията е обща цел. Още по-фрапантна е идеята за социална конвергенция, която отива отвъд политическите критерии, които са вече достатъчно ясно разписани. В този документ няма никакви конкретни предложения и не става ясно какво точно е в главите на бюрократите в Париж. Как обаче се измерва социална конвергенция? Кой дефинира състоянието и точните социални отношения и нагласи, спрямо които се оценяват страните-кандидати? И по какви параметри – религиозност, отношение към семейство, към нация, нива на приемане на различните малцинства? Подобна идея е политически абсурд и дори не заслужава да бъде сериозно коментирана в предстоящите дискусии в съюза.
Подигравката с разширяването обаче е удар и по сегашните държави-членки в ЕС от региона, България и Румъния. Поне в две посоки. Едната е пълното игнориране на регионалните ползи от работещо присъединяване към ЕС, което е особено ценно за двете страни. Има множество политики и проекти, при които членството на съседите е важно условие за успех. Изминаха и вече три десетилетия от падането на Берлинската стена и логиката на постепенно интегриране и умиротворяване на обществата е достатъчно очевиден исторически факт. Нещо повече, с блокирането на разширяването, Франция на практика просто избута настрана нарастващите притеснения за геополитическите последствия от продължаващата безтегловност на западните Балкани. Да, ЕС е хубаво да е „все по-стратегически“, както настоява Макрон, но очевидно не и когато става въпрос за част от самия европейски континент. Другата посока е по-малко очевидна. Франция видимо желае да намира множество инструменти за затвърждаване на непълната интеграция на София и Букурещ. По друг повод си измисли „социална конвергенция“, ако се напъне, със сигурност ще е в състояние за измисли нови, други конвергенции и методологии, с които да блокира пълната ни интеграция, например, за банковия съюз и еврозоната, за Шенген. Макрон ясно обръща гръб на Балканите. Остава да видим кой ще го последва.
