Налага се да започна с тежко признание: аз не мога да играя хорото „Бяла роза“. За още по-голяма яснота ще кажа, че мога да играя само „Боряно, Борянке“. Но пък мога да пея към стотина народни песни. Краката обаче заплитам като български футболист. Веднъж-дваж съм била на места, които са ме втрещявали с величието си. И тогава нещо вътре в мен, нещо, което не знам как се казва, но знам, че е там, му се иска да пее. В моменти на най-страшна тъга ме е избивало на песен. И при някои други такива сложни емоционални състояния пак ми се е струвало, че песента е най-добрият отговор. Затова мога да разбера, че при някой друг, който не може да изпее три ноти, такъв отговор е танцът. Ами да танцува! Кой е той, че да ми каже дали на мен да ми се пее, и коя съм аз да му кажа да не танцува?! Хората сме различни и това е добрата новина, свързана с човечеството. Тези различни хора трябва да се научат да живеят добре заедно и това е лошата новина.
Един от най-големите български хореографи, всепризнатият майстор Тончо Тончев, беше от моя род. Чудя се какво ли би казал, ако беше жив, за хорото в Тунджа и за хора́та в останалите реки, язовири, басейни, шадравани и други водни басейни. Най-вероятно не би казал нещо повече от това: „Какво ще стане с тях, ще реши времето, аз се занимавам с онези танци, за които времето вече се е изказало.“ Нещо такова би казал Тончо Тончев, защото той не беше човек на дребните разговори. Хората, които се интересуват от истината, знаят, че хорото в Калофер е като шопската салата – изглежда древна, но е съчинена в „Балкантурист“. И това хоро изглежда вековно, но е невръстно. Невръстно, но с голям късмет – вързало се е за стария ритуал с хвърлянето на кръста във вода като ракета-носител и се множи от година на година. Ама не било автентичен фолклор! Ами – не е! Всеки фолклор преди да стане автентичен, е бил нечия хрумка. И кой пък може да каже дали точно това не е автентичното – спонтанното, растящото, развиващото се, а не наложеното от културните отдели на общинските администрации. Процесът около раждането, прохождането и порастването на това хоро е интересен, пъстър, богат – направо жътва за интелигентни и любопитни изследователи на народопсихологията, етнографията и още дузина социални науки. Защо се появява такова хоро? Защо точно там? Каква е географията на разпространението му? Какви и чии потребности удовлетворява то? Как се разпространява из страната само за около три десетилетия без никаква институционална намеса? Защо се играе точно с песента за Василка, която е добруджанска, а хорото се ражда в Стара планина? С такива неща се занимават зрялата интелигентност и мъдрите хора, а не с битки за и против хорото.
Не бих отишла да гледам хорото в Тунджа, то не запълва никаква моя вътрешна потребност. Виждам в него само сляпа сила, която си търси посока. И ми е страшно интересно ще я намери ли. Така както ми е интересно защо популярното обяснение за Богоявление на български е, че на този ден Иисус е кръстен във водите на река Йордан. Кръстен? Кръст? В каква вяра е бил кръстен, като вярата още не е родена? А кръстът не е бил символ на нищо, защото все още на него не е бил разпънат Той. Защо тази дума сме избрали, за да опишем събитието? Иисус е бил посочен на този ден и посветен. Влязъл е във водата един, а е излязъл от нея друг – белязан със знака на саможертвата в името на любовта. Когато хорото край Калофер осмисли себе си по някакъв такъв начин, то ще се превърне в нещо повече от издържане на зъзненето в ледените води. Сега в него мъжете влизат пияни и излизат трезвени – толкова им е преображението. Когато тази дива сила, която лъха от него, намери своя начин да се трансформира в духовна сила, тогава то ще стане нещо повече от физическо упражнение. Очаквам с нетърпение всяка година да видя дали това хоро ще се затвори в пълен кръг, дали даващата дясна ръка на водещия хорото ще хване приемащата лява ръка на последния в редицата, дали ще се задейства инстинктът за изобразяване на единството и запазването на енергията? Тези неща са се случвали в автентичния фолклор и точно затова той е автентичен и оцеляващ. Засега обаче единственото развитие около хорото е, че от година на година крясъците против него и в негова защита стават все по-гръмки. Като че ли който вика по-високо, той е прав. А истината е, че тук прави и криви няма, има едно появило се явление, което си търси образа и причината. Може би ще ги намери, а може би ще отмре тъй неочаквано, както се е и появило.
Цялото това словоблудство, което се изля в защита и отричане на хорото в Тунджа е излишна и вредна имитация на заемане на позиция на фона на действително важните проблеми, сред които вече се включват жизненоважните – водата, въздуха, здравето. „Ние сме на първото стъпало на пирамидата на Маслоу – казва един обикновен жител на протеста в Перник, – липсва ни жизненоважна потребност като вода.“ И какво излиза – докато обикновените хора се аргументират за правата си с пирамидата на Маслоу, интелигенцията си скубе косите с хора, на които им харесвало хорото в Калофер. Ами да си им харесва, какво от това? С какво точно това хорце заслужи интелектуалната мощ и геройските пози в защитата и отричането му? Ако сме толкова интелигентни, защо не ни идва наум, че колкото изтласкваме махалото в едната посока, толкова с по-голяма сила то ще се върне в противоположната? И че колкото е лошо автентичният фолклор да се подменя с новороден, толкова е и лошо големите проблеми да се подменят с дребни битки. Толкова ли много излишна енергия имаме, че я хабим за дребнотии и дребнотемия? Да си играят хората, щом им се играе. Времето ще реши дали ще го бъде или няма да го бъде точно това хоро. Другото, пред Народния театър, е по-различно – щом пречи на работата на театъра, не му е там мястото. Толкова просто е.
