Само за няколко часа, само на няколко места двайсет хиляди души дадоха подписите си за „Да, България“. Ако от „Да, България“ си мислят, че тези хора са го направили, защото партията с оспорена регистрация е идеалът им за партия, значи вече са поразени от вируса на хвалебствената охтика. Хората отидоха и се подписаха, заради отвращението си от анонимните мерзости, които съпътстват политическия живот. От едната страна бяха поставени три жалки анонимни писма, от другата хората поставиха двайсет хиляди подписа, за да покажат, че това е начинът човек да се противопоставя на мръсните номера.
Дали тези двайсет хиляди души ще гласуват на изборите за коалицията, която се оформи около „Да, България“, е съвсем отделен въпрос. Към този момент поне, те – и още много като тях, които не успяха да се подпишат, но биха го направили – са потенциално възможни избиратели. А не сигурни избиратели. И най-вече – това са придирчиви избиратели.
Какво им харесва и какво не им харесва на тези потенциално възможни, но много взискателни избиратели от „Да, България“ могат лесно да чуят, ако се вслушат в тях, а не само в себе си.
Харесва им на лутащите се от вече няколко години между разновидностите на дясното и ГЕРБ, че има нова формация с необременено лице и ясно заявена цел да бори корупцията и да доведе до успешен край реформата в съдебната система. Защото потенциалните избиратели на „Да, България“ са наясно, че ако има нещо, което може да издърпа икономиката и да гарантира в крайна сметка по-добър живот, това е независима и работеща съдебна система. Наясно са тези хора, че животът в една държава не се оправя с 300 лева пенсия. И че трябва да се започне с уж отвлечени понятия като справедливост, доверие, възмездие, а всъщност съвсем измерими, накъдето и да се обърнеш. Това им харесва на хората, които може би ще гласуват за „Да, България“. Може би – защото нещата, които ги смущават са доста повече.
В „Да, България“ може и да не са забелязали, но политиката в последно време се върна там, където е била във всяко кризисно в политическо отношение време – към идеологизация. Мина етапът на „няма ляво, няма дясно“, в този етап все още е само Татяна Дончева. Отминава и фазата „лявото е дясно, дясното е ляво, така че няма значение“, макар Реформаторският блок да си го хареса за текущ пристан. Сега партиите се позиционират. Корнелия Нинова употребява думата „левица“ с честотата на говорен тик. Радан Кънев повтаря „дясно“ като плоча, надраскана на точно тази дума, в която се закача иглата на грамофона.
Христо Иванов обаче не казва каква е неговата формация, къде е позиционирана, от какви ценности е водена. Това на хората не им харесва. Подозрително им е. И тъй като у нас информацията и без това не идва от думите, а се носи като усещане във въздуха, хората си създават свои обяснения. От двама попитани трима смятат, че „Да, България“ е либерална формация. Още по-конкретно: ляво-либерална. Ако е така, защо не е казано? Факт е, че и двете думи – и ляво, и либерално – са обременени днес и тук. Но също така е факт, че много хора, които години наред гласуват за десни формации единствено и само заради европейската им ориентация, са на практика със социални и либерални убеждения. Както впрочем във всички развити западни демокрации – интелектуалците, зелените, защитниците на правата на малцинствата, в т.ч. и на сексуалните, са леви. Коя се определя като лява партия у нас – БСП. Коя като либерална – ДПС. Нито едната, нито другата могат да привлекат хора със социално-либерални убеждения.
Попитан за мнението му за гей-браковете на една от срещите, пряко предавана в интернет, Христо Иванов сложи плътна тапа – това сега не е тема на партията. Тема е. Всички въпроси са тема, ако формацията е партия, която се бори за участие във властта, а не е НПО, създадено около постигането на една цел. Към този момент „Да, България“ прилича повече на НПО.
Ако усещането на потенциалните избиратели, че „Да, България“ е ляво-либерална партия, е вярно, защо това не се казва? За да се притеглят гласове от другите две десни партии? Ако това е причината, сметката е крива – на всеки сто гласа, привлечени от ДСБ и РБ, ще бъдат изгубени хиляда, които се чудят за кого да гласуват и тъй като не искат БСП във властта, ще отидат в ГЕРБ. А може би причината е, че „Да, България“ си оставя отворена врата за бъдещо коалиране с десни формации и не иска да се определя вляво от центъра. Пак грешно. Избирателите искат партиите да са честни с тях, когато им казва кои са, какви са и за какво се борят, а не пресметливи за бъдещи комбинации. Спомнете си „предизборния трик“, издаден неволно от Лукарски. Залезът на Реформаторския блок започна с точно тези изплъзнали се от устата на Божидар Лукарски думи. Все едно каза „ние винаги сме знаели, че ще участваме във властта с ГЕРБ, но не ви го казахме, даже твърдяхме обратното, за да ви прилъжем да гласувате за нас“. Това ли искат да повторят „Да, България“?
Политически фактор за няколко месеца не се става. Един стана, ама той беше цар. Нека го кажа, защото и да го каже някой вътре във формацията, едва ли ще бъде чут – хаосът и бързината, които излъчват „Да, България“, не се харесва. Нахъсаността на отделни негови представители срещу ДСБ стъписва и обърква.
Хората, които към този момент харесват формацията на Христо Иванов, но и я държат много изкъсо под око, защото това са напатили се от своя идеализъм хора, които си задават въпроси. Краткосрочен или дългосрочен е този проект, та е толкова важно да се цепи минутата? Ще ни бъде ли съобщено какви са позициите по всички важни въпроси, освен по въпроса за вредността от главния прокурор? Ще бъдем ли осведомени къде е партията в преразчертаваното сега политическо пространство или трябва да продължим да гадаем? Както се изрази един много запален и също толкова взискателен наблюдател на процесите в „Да, България“: „Ние знаем, че пълна радост няма, ама поне да не объркват потребителя.“
