Последните няколко години затвърдиха едно външнополитическо клише, което отдавна набира скорост – САЩ все повече отказва да дефинира и защитава своите „червени линии“ и постепенно се оттегля от международната политика. Страната тръгна в тази посока след двете „дълги войни“ в Афганистан и Ирак, донесли недоволство, умора и множество проблеми. Вътрешнополитически, политиците трябваше да се справят с обръщане на нагласите в общественото мнение и нарастващо желание за преустановяване на подобен тип военни действия. В международната общност, американците пък трябваше да се справят с множащите се критики за прекалено агресивни интервенции, които сменят режими, дестабилизират широки географски региони и генерират прекалено много непредвидени последствия. Барак Обама бе избран с изричното очакване да спре и преобърне тенденцията на нарастващи намеси след 2001 година. Той започна да го прави реторически, бавно и последователно, макар да запази ангажираност към различни теми и региони с доста несръчно формулираната идея за „лидерство от задни позиции“. Начерта „червена линия“ в Сирия при употреба на химическо оръжие и когато тя бе нарушена не последва съществена реакция. Избирането на Доналд Тръмп с неговия лозунг „America First” наглед просто завърши външнополитическия завой и укрепи възникващия консенсус – Америка са оттегля от глобалната политика. Бавно, но сигурно.
На пръв поглед, мандатът на Тръмп еднозначно потвърждава тази тенденция и я доразвива. Списъкът е дълъг, достатъчно добре познат и нарастващ – напускане на Транс-тихоокеанското партньорство, напускане на Парижкото споразумение за климатичните промени и споразумението с Иран по ядрените въпроси, атаки срещу Световната търговска организация, НАТО и ЕС, проблематизиране на основни съюзнически партньорства в Азия и Европа, атаки срещу НАФТА и други. Оттеглянето от Сирия пък направо отвори целия близкоизточен регион за американските конкуренти от всякакъв калибър и се превърна във висока точка на тенденцията на оттегляне. Срещите на върха на НАТО се превърнаха в почти екзистенциално притеснение за участващите политици, поради тяхната непредвидимост. ЕС тръпне в кой момент ще се озове в ситуация на търговска война с Вашингтон. Съществуват обаче съществени нюанси в цялостната картина, които често остават пренебрегнати. Повечето от атакуваните споразумения и отношения не са разтрогнати, а предоговорени. Това е валидно за НАТО, отношенията с Япония и южна Корея, НАФТА, натам вървят дискусиите в СТО и ЕС. САЩ разгръща мащабно предизвикателство спрямо Китай, при това в глобален мащаб. С Русия не просто нямаше рестарт, а отношенията са влошени. В рамките на НАТО, САЩ организираха военно укрепване на перифериите, което е безпрецедентно, а страната видимо се завръща в юго-източна Европа след десетилетие на безвремие. Тази картина е доста сложна и нюансирана, трудна за еднозначни заключения, но като цяло може да бъде определена като селективно оттегляне или по-скоро преформатиране и преразпределение на обхвата и инструментите на ангажиране.
Историческият контраст с периода след Втората световна война и падането на Берлинската стена дава основания на много хора да дефинират всички тези събития като еднозначна, и дори необратима тенденция на оттегляне. Тя вече се приема не просто като даденост, а като бъдеща траектория, със съответното политическо съгласие около нея, придружено от обществена и бизнес подкрепа. Отново обаче, картината е доста по-нюансирана и подобни екстраполации имат сериозни аналитични пробойни. Няма достатъчно основания да се смята, че широкият политически establishment във Вашингтон подкрепя радикално оттегляне на страната от ключови региони, организации и теми. Нещо повече, в американската система функционират определени политически стабилизатори, които влияят съществено върху решенията. Ако приемем, че Доналд Тръмп успее да спечели втори мандат, някои от тях веднага ще се задвижат. Например, по време на такъв мандат веднага пада цената на опозиция спрямо отиващия си президент в рамките на неговата партия. Всъщност, по външнополитически въпроси това се случва доста често в Конгреса и по време на сегашния мандат на Тръмп. След 2021 година, този процес ще се засили на няколко места в системата освен в самата партия, но най-вече във висшата администрация, в Конгреса и сред бизнеса. Оставащите в играта политици в този момент веднага активират и инстинкта за самосъхранение, особено когато става въпрос за по-радикални политически фигури. Глобализацията и активистката външна политика отдавна създадоха собствена мрежа на интереси и влияние в САЩ и при евентуално преизбиране на Тръмп тя ще стане много по-видима.
По-съществен е обаче друг въпрос, който почти не се задава. Докъде всъщност може да се оттегля Америка, преди да нарани ключови свои позиции и интереси? Страната не може да си позволи да подкопае радикално статута си, защото базови елементи от собствения й просперитет и управление зависят от силната й глобална позиция – финанси, икономика, сигурност. Доминиращата роля на долара е ключова, както и регулирания и удобен достъп до глобалните пазари на нейните корпоративни гиганти. Ключови нови глобални ресурси като информация и данни изискват ново поколение регулации, което пък изисква лидерство. САЩ е отново в ситуация на системна конкуренция, която в крайна сметка няма как да неутрализира чрез дълбоко оттегляне – в глобален план с Китай, в регионален с Русия и Иран. Глобалната ангажираност в този смисъл остава факт по простата тяга на real politik. В областта на сигурността най-общо, има поне два фундаментални въпроса, които изискват лидерство – неразпространението на ядреното оръжие и тероризма. Индустриите на бъдещето не могат да бъдат развити извън глобален контекст и САЩ трудно ще запазят лидерски позиции, ако се самоизолират и изгубят влияние върху условията, динамиката и регулациите на тяхното бъдеще. Нещо повече, в самата страна винаги ще съществува значителна част от широкия establishment, която споделя защитата на нейните основаващи ценности в международен контекст. Списъкът може да бъде продължен и детайлизиран, но ясно очертава реалните „червени линии“, отвъд които цената на оттеглянето става прекалено висока и трудно обратима.
Наивно и нереалистично е обаче да се очаква някакво връщане към предходно, често идеализирано състояние отпреди ерата на Обама и Тръмп. Подобно очакване е по-скоро един от инструментите за атака на сегашната администрация. Погледнато отвисоко, сякаш по-скоро самите американски елити са в сложен и неравномерен процес на намиране на нова дългосрочна външнополитическа формула. Инстинктът за селективно оттегляне дотук по-скоро прилича на корекция на свръхамбицията от годините след 2001-а, необходим контрапункт, който е в унисон с обществени очаквания, натрупани недоволства и рискове. Погледнато отдалеч, администрацията на Доналд Тръмп може да се окаже полезна с това, че доближава страната до по-доброто осмисляне на нейните реални “червени линии“, отвъд които цената на оттеглянето започва да става твърде висока. Всъщност, американците са във вихъра на един дебат, който тепърва ще достига своята кулминация. В условията на ускорени и множествени размествания, те търсят формулирането на работещ и приемлив баланс между дистанция и ангажимент. Опитват се да намерят точната степен и инструментариум на намеса и ангажираност, по региони, теми и предизвикателства. Крайната точка на този дебат обаче със сигурност няма да бъде еднозначно и цялостно оттегляне на страната от глобалната политика.
