Два проблема занимават българската публичност в последните дни: скъпите череши и скъпите чанти на Лиляна Павлова. Относно черешите – така е всяка година. Все се чудя защо хората ги купуват, но щом има търсене, значи може и по-скъпи да са. Пазар. В тон с актуалната мода, в черешовия сюжет отеква и наранена патриотична гордост – не стига, че са скъпи, а са и вносни! Е какви да са на първи май? Който иска български, да чака да узреят.
Другата история е за чантите. Кокошкарска история във всякакъв смисъл – една жена написала във Фейсбук за друга жена. Но пък прави медийни вълнички цяла седмица. Не знам у нас да има традиция хората с власт да се проверяват ако демонстрират стандарт на живот, който не съответства на официално декларираните им доходи. Така че сиромахомилският патос около чантите няма по-дълбоки цели от вдигане на рейтинга. В същия регистър звучи и исото „хората нямат какво да ядат, а депутатите не си замразиха заплатите“.
Трети сюжет: слушах за едно изследване, според което хората искали да избират депутатите мажоритарно, да имат право да ги отзовават и по-често да има референдуми (задължителни). Е, хората не били разбрали какво точно ги питали на последния референдум (думичката мажоритарен ги затруднила) обаче важното е, че искат властта в ръцете си. А желаещи да им я дадат не липсват – ето и Слави Трифонов ще дежури пред парламента в името на суверена – зрителят с дистанционното.
Медиите са приели, че след като светът и животът ни са станали непосилно сложни, единственият начин да запазят публиката си е да опростяват и да утешават – има решения, воля няма; властта е лоша, народът е добър; на хората трябва да се даде (власт, пари, щастие, хубаво време). Политиците са разбрали, че за да ги покажат по телевизията (за да ги изберат), трябва да следват същия модел.
А хората са повярвали, че всичко това е истина. И вече никой не е способен да ги опровергае.