Чета последния брой на в. „Преса” и тихо плача. Душата ми плаче и съзнанието ми се бунтува в унисон с написаното от Валерия Велева („За едната кауза”). „Да затвориш един красив вестник… Да кажеш сбогом на илюзията си, че в морето от бездуховност и пошлост можеш да изградиш остров на свободното и честно слово.” Колко добре е казано, поетично и образно.
Чета прощалното антрефиле на Тошо Тошев и отново плача. „Химиотерапия”. Какво силно заглавие. Хваща те направо за гърлото и за сърцето. И понеже е литературно изкушен, главният редактор е поднесъл ярка метафора. „Не е време за вестници, другари и господа. За коректни и хубави вестници. Доколкото все още ги има, повярвайте, всичките са на изкуствено дишане – уста в уста с “блатните сомове” на българските величия.” Силни думи. Точни и образни. Блатни сомове. Чак стомахът ми се свива.
„Тръгваме си с вдигната глава”, казва Мадам В. И е права. Бих добавил, че сред „морето от бездуховност и пошлост” двамата с Тошев стоят гордо извисени като знаменитата скулптура „Рабочий и колхозница” от Вера Мухина.
Е, поплаках си. Сега ще си позабърша сълзите и ставам сериозен.
Разходите за вестника били три пъти повече от приходите, обяснил Тошев на последната планьорка. И сигурно е точно така, ама това сега ли е станало или винаги така си е било? И ако винаги така си е било, кой е покривал масрафа? Да не би да е някой от блатните сомове? Защо ни се струва, че точно блатни сомове финансираха проекта, но по някое време се сръфаха и даже щяха да се убиват един друг, а после единият сом мигрира в Белград и някои обединени свободни медии осиротяха.
„Благодаря на читателите, които ни вярваха и за които знам, че „Преса” ще им липсва”, пише Мадам В. И правилно. Как да не благодариш на публика, която преживя всичко, което й дадеш и която изобщо не разбира, че е платила два пъти – веднъж като е дала парите си в банка, която ги раздава на тошовци, барековци и друга граблива фауна, и втори път като купува книжно тяло с токсична информация.
Странна е и реакцията във форумите. Не срещнах нито един глас в защита на многострадалната Мадам В. и великия майстор на изящното вестникарство. Защо така бе, хора? Свенливо тук-там се промъкват мнения, че „Преса” все пак не е бил лош вестник, че е професионално списван от талантливи журналисти. Факт. Така беше. Жалко е за колегите, които сигурно не са одобрявали всичко, на което са били свидетели. Колегата Стефан Ташев във ФБ пооткрехна вратата на редакционната кухня и се видя, че „каузата за смела и честна журналистика” (думи на Велева) е кухо и напудрено лицемерие. Хората от занаята всичко това си го знаят. Вероятно и други колеги ще изокат като в разказа на Чудомир („И я че изокам некой ден”), но нека напомним, че непротивенето на злото е част от него.
Вестник „Преса”, макар и културно списван, беше точно толкова манипулативен, колкото и останалите, дето „дишат уста в уста с блатните сомове”. Негова кауза винаги са били интересите на издателите и близки до тях кръгове – личностни, корпоративни и партийни.
Сега нека с подпухнали от плач очи да обясним някои технологични тънкости на медийната манипулация? При т.нар. сериозни вестници лъжата винаги е потопена сред достоверна информация. Целта е да се направи продукт, в който всеки читател да намира по нещо за себе си, нещо сериозно, любопитно, полезно, а покрай това и лъжата хваща вяра. Рецептата е 90% истина, 5% полуистини и 5% лъжа. Естествено процентите са условни и варират според обстоятелствата. Понякога истината е 100%, без да е цялата, но това вече е друга техника. Казваш някакви верни неща и внимателно спестяваш други, които също добре знаеш, но предпочиташ да затаиш поради някакви съображения, най-често меркантилни. Спестеното може да е по-съществено от казаното.
Важно е като цяло вестникът да има благопристоен облик и да внушава доверие. Как се прави? Ще пуснем хубаво интервю с умен и интересен човек, примерно Емил Стойчев или Светлин Русев, или нещо любопитно от историята, ще пуснем малко мъдрости от Стефан Цанев или друга икона от олтара на българската култура – я Левчев, я Антон Дончев. После малко социолози, политолози и актуални политици, после нещо по-пикантно от Шумналиев. И когато се наложи, ще вкарваме и по някоя гнусотийка – да речем угодническо интервю с Делян Пеевски по повод избирането му за шеф на ДАНС или пък как протестите срещу този избор били изцяло платени, или нещо ласкателно за Бареков.
Днес ще бием един министър, утре друг, а после ще ги ласкаем и така ще създаваме усещане у аудиторията, че сме принципни и неповлияни от конюнктурни цели.
Ще ударим Станишев, ще ухапем Костов, ще похвалим Вежди Рашидов. Едни ще величаем, а други ще валяме в калта, за да знаят всички какво можем. Ще градим едни авторитети и ще рушим други. После ги сменяме. А в четвъртък медийната томахавка Кеворкян ще ги гърби всичките наред и ще се мазни на Бойко. Така ще създаваме илюзия за плурализъм, за разнопосочност на мненията, но многогласието винаги ще минава през филтъра на главния и неговите заместници, през техните морални или не дотам съображения и интереси. И ще упражняваме власт. Тази безпринципност, а то всъщност не е безпринципност, а вид рекет, обикновено се оправдава с интересите на читателите. Аудиторията в голямата си част е простодушна и се подлъгва лесно.
Има и други техники за формиране на нагласи – обемът на информацията и мястото й във вестника, дали е на първа страница или на четвърта долу в ляво, подборът на снимките и т.н.
Понякога стават и гафове. Особено ако лъжата е прекалено нагла, както беше с партийната книжка на Софиянски. Някои живи паметници на българската журналистика тогава доста се изложиха. Най-добре се харчат лъжи, опаковани в полуистини. Опаковането на една лъжа в полуистини е майсторлък и минава за висок професионализъм.
При жълтите вестници играта е друга – там сериозните новини обикновено са поднесени в непристойна среда, потопени са сред разни маловажни глупости или измислици. Например „новината”, че Милко Калайджиев бил забелязан да заработва допълнително като контрольор в градския транспорт. Звучи забавно и на кого му пука дали е вярно. Жълтите са като негатив на снимка. Предимно глупости и посред тях нещо важно и вярно. Там обикновено най-гадните неща са верни. Но потопени в среда от измислици и пикантерии не звучат сериозно. Така и т.нар. „сериозни”, и „жълтите” вестници поднасят изкривен образ на действителността.
Прави впечатление, че вестници, които на първа страница имат кратки коментари под рубриката „Позиция” или нещо подобно, обикновено нямат никаква позиция, а само си менят позите. Нагласят според обстоятелствата. Днес са с тази власт, утре със следващата. Днес ще омесят баница, утре щрудел и така делото върви напред и преуспява.
Манипулативните вестници много обичат да говорят от името на своите читатели. Това най-малкото е неприлично. Коректните медии не го правят. Те не се подмазват на читателите си и не ги ласкаят, а само ги информират и коментират, т.е. тълкуват ставащото. Освен това те никога не знаят със сигурност кой точно и защо ги чете. Форумите дават изкривена представа, защото от години са територия за тролове и нормалните хора вече ги отбягват.
Да се злорадства около края на вестник „Преса” е нелепо. За всеки спрян български вестник има защо да се съжалява, но сълзливата патетика на Тошев и Мадам В., гордите им пози на жертво-герои, които се наслаждават на страданието, докато се готвят да възкръснат от пепелта си, всичко това изглежда гротескно. Вероятно фалитът на вестника ще се окаже начин за замитане на следите от финансовите потоци и интересите, които го създадоха. Начин да се избяга от зловонния дъх на блатните сомове.
Свободната преса беше едно от безспорните завоевания на демокрацията, но тъй като системно беше използвана не за това, за което служи, тя се повреди. Всяко нещо, което се използва не по предназначение, се поврежда.
Често съм се питал дали хора като Тошев, Мадам В. и тям подобни, смятани неясно защо и май най-вече от себе си за флагмани на свободното слово, искрено вярват в ролите, които играят, или са автентично безочливи. Питам се и не мога да си отговоря. И понеже не мога да си отговоря, като ги чета, плача.
Август 2015
