Фокусирането върху западните Балкани е със сигурност най-смисленото усилие на българското председателство на ЕС и най-перспективната линия на активност през идните години. Вярно е, че трудовият ентусиазъм на Бойко Борисов дойде в повече на неговите партньори и честите декларации за историческата значимост на всяка поредна среща звучаха несериозно, а към края вече и комично. Желанието на премиера да замрази цялата българска политика за шестте месеца на председателството изискваше перманентна активност, непрекъснати обиколки из региона и организирането на максимален брой срещи и форуми. Отколешно правило е, че европейските партньори изпълняват поне едно желание на всяко председателство и България не бе изключение. Борисов получи видимостта и признанието, които търсеше и очаквано това стана точно в тесните политически рамки, определени от големите и все така скептични към разширяването държави-членки. Това обаче бе лесната част. Ако наистина искаме да направим нещо смислено и дългосрочно, ще е необходимо много повече от приказки и организационен напън. Това обаче е европейско членство за напреднали, а ние още видимо нямаме готовност за него.
Всъщност, темата можеше отдавна да стане „българска“. Още при приемането на страната в ЕС през 2007 година, останалите страни-членки очакваха от нас полезна активност по няколко теми и най-вече западните Балкани и Черноморския регион. Това обаче така и не се случи. Да се бориш за приемането на своите балкански съседи далеч не беше сред най-привлекателните и престижни теми за поредни правителства, а „тройната коалиция“ не желаеше да дразни Русия с европейска активност в нейния заден двор и така постепенно бяха изпуснати множество подходящи моменти за успешна дипломация. С годините се натрупаха и други проблеми за България, които започнаха да затрудняват евентуална активност. Страната непрекъснато губеше политически капитал заради механизма за контрол по въпросите на правосъдието и вътрешните работи и трудно навлизаше в своето членство. Нямахме успешна активност по нито един от сериозните дебати в съюза, а и позициите ни на самите Балкани отслабваха, защото всички разбраха, че променената и усложнена технология за водене на преговори се дължи на проблемите с България и Румъния. Нещата вървяха в този русло до момента на първото ни председателство, когато поне институционалния императив изискваше да определим няколко приоритета, които да не са съвсем директно преписани от европейските документи.
Независимо от тази далеч не особено впечатляваща прелюдия, работата по темата за западните Балкани през последните месеци може да бъде определена като относително успешна. Причините за това са няколко. На първо място, те наистина бяха превърнати в реален политически и институционален приоритет и не бяха затрупани от множеството въпроси, които във всеки един момент се намират в центъра на европейското внимание. След първоначалните фанфари, очакванията за това, което е политически реалистично бяха сравнително добре управлявани. Бързо стана ясно, че исторически пробив няма да има, но въпросът все пак ще бъде изваден от забвение и ще получи известен тласък. Фокусът правилно бе поставен върху по-прагматични теми и проекти, които да извадят разговора от „високата дипломация“ и да стимулират ежедневното свързване на икономиките и обществата в региона. Подобен подход отсъстваше дълго време и може да донесе сериозни ползи, ако бъде прилаган системно и упорито. Нашите съседи със сигурност няма да забравят, че част от сегашното нежелание за разширяване се дължи на София и Букурещ, но през последните месеци все пак успяхме поне малко да възстановим позагубения политически капитал. На фона на безвремието от предходните години, тези неща трябва да бъдат отчетени и, най-важното, използвани за по-цялостна промяна на регионалната ни политика.
Българските усилия бяха добра среда за гръцко-македонския пробив за името, макар там динамиката да е отвъд нашето влияние. Както се и очакваше, голям пробив по темата за разширяването не се случи, нямаше и достатъчно условия за това. ЕС е прекалено зает със себе си, още не може да намери устойчиви решения на поредни кризи и тепърва трябва да връща доверието на гражданите си. Няма достатъчно аргументи и желание за ново разширяване, а мнозина политици виждат единствено проблеми от евентуалното нарастване на броя на участниците в процеса на вземане на все по-трудни решения. Затова и хладния език и липса на реален ангажимент в решенията от срещата на върха не бяха никаква изненада. Ако някой иска да постигне реален напредък по темата ще трябва да се ангажира на съвсем друго ниво и да създаде трайна и работеща подкрепяща коалиция. Подредбата на следващите председателства предоставя чудесна възможност в това отношение. Предстои страни като Австрия, Румъния и Хърватска да ръководят работа на Съвета през идните години и това е удобна институционална предпоставка за създаване на по-устойчива група в подкрепа на процеса на присъединяване. Идните години няма да бъдат лишени от нови критични моменти в съюза, но по-дългосрочния, стратегически поглед към обединението на „стария континент“ трябва да бъде доразвит. Иначе страни като България, независимо от членството си, рискуват да останат в една нова буферна зона с множество негативни последствия.
Вероятността описаните прилични български усилия да приключат дотук е голяма. Нашите политици не си падат по дългосрочни цели, вниманието им трудно се задържа върху една тема, а необходимите невидими и упорити усилия не са им във възможностите. Администрацията е преуморена от напрежението на последните месеци и се очертава една дълга колективна ваканция. За трудна тема като разширяването на ЕС е необходим и съвсем друг мисловен, политически и институционален мащаб. Нужен е и много по-голям финансов ресурс за напълно обезкървената българска дипломация, както и изцяло нов модел на отношения между самите държавни структури, между държавните и неправителствените организации и между държавата и бизнеса. Нашата често самодоволна и самозатворена дипломация трябва да се промени из основи и да създаде широки партньорства, каквито досега не е правила. Съвсем не е ясно дали в българските партии и сред действащите политици има такива, които притежават качества за такава сложна и дългосрочна дипломатическа офанзива. Може би най-важното условие за успех обаче е успешната промяна на самата държава, която продължава да страда от репутационна недостатъчност в рамките на ЕС. Всички тези условности правят развитието на постигнатото през последните месеци малко вероятно. Просто това е членство за напреднали.
