Големият урок, който папата предаде, е, че човекът е мярката. За всичко. Мнозина с основание направиха сравнение и със съжаление установиха, че за нашата църква мярката е само и единствено канонът. Но не винаги е било така. Затова днес ви предлагам не мнение, а превод на едно писмо от унгарски. То е написано от Георг Силаги.
Георг Силаги е роден през 1835 година в гр. Бая, Австрийско-унгарската империя. Като юноша участва в бойните действия на освободителната война от австрийското иго. След това участва като доброволец в четите на Гарибалди. През 1858 година завършва фармация в унгарската столица Пеща. По-късно пристига България и е един от основоположниците на аптекарската професия у нас. Това негово писмо е от 20 декември 1872 година от Шумен до главния редактор на унгарския вестник „Политически новости“ ( на който Силаги сътрудничи като кореспондент от Османската империя).
„Осъмна и 4-ят ден на месец декември 1872 година. За радост на всички, тук пристигна българският митрополит Симеон Николаев (Николов) митрополит на Варненска и Преславска епархия. Народът в Шумен (където имаше панаир) посрещна митрополита като спасител. Църквата бе претъпкана с хора, дошли да видят светия отец и да участват в тържествената церемония.
Смъртта на един католик стана повод за енергичната намеса на митрополита. Случи се така, щото един от присъстващите тук инженери, католик, работещ по железния път, почина през първия ден на декември. Но тъй като в този град няма католически свещеник, такъв е трябвало да се докара тук от далеч. Пристигналият падре от своя страна изрази огромното си съжаление за това, че православните свещеници не му разрешили да се внесе тялото на неправославния (католически) покойник за опело в православния храм. Католиците тук нямат нито храм, нито гробища, та се наложи с жалбата си падрето да се обърне към православните свещеници, но от тяхна страна е срещнал остра съпротива. Не му остана нищо друго, освен да се опита да постави този въпрос пред митрополит Симеон и да поиска от него разрешение да се извършва опело, да бъде разрешено да се поднесе на починалия католик последна християнска почит, преди да бъде погребан. Митрополит Симеон без да се колебае, без да възразява, веднага се разпореди: „всички православни свещеници, служители в православните храмове без възражения да съдействат за извършване на опело в православни храмове за упокой на душата на всички католици. Да се окаже всякакво съдействие, което е нужно в такива случаи на католически свещеници за извършване на тяхно опело и други католически ритуали при погребение. Да се отворят вратите на всички православни храмове за извършването на обичайните ритуали.“ Разпореди също така: „на тези ритуали да се разреши присъствието и на български деца. Особено там, където има училища. Независимо от това, че тези деца не знаят латинските текстове на песнопенията, ако желаят, биха могли да припяват на български. Задължение на всеки е да помогне.“ Тези думи на митрополит Симеон предизвикаха истинска сензация и от двете страни – и от православните християни и от католическите.
Когато се срещнахме с митрополита, за когото се знае, че има изключително широки познания, видяхме как той прие католическия свещеник така, както би го приел католически епископ – с малката разлика, че беше изоставил всякакви церемониални официалности, характерни за католическите епископи. Младият митрополит Симеон се държеше като обикновен човек. Във всяко движение можеше да се усети човешкото у него. Той е великолепен, висок, снажен млад мъж, ведър човек с открито, високо чело. През цялото време на срещата той се усмихваше мило. Когато Симеон отговори на благодарностите на нашия католически падре, към него се обърна на френски език. Митрополитът рече: „Храмът на Господ е открит за всеки християнин, без разлика кой на каква християнска вяра служи. Нима е редно според вас, кончината на този мъж да стовари върху всички нас толкова много горчивина? Никога досега до мое знание не е стигала вест за подобна варварска процедура – продължи митрополит Симеон. Вярвам, че едва ли един български митрополит би бил последван в своето паство, ако той не осъди това. Не само че не може да се допусне подобно поведение от страна на нашите свещеници, но и аз ще задължа нашите свещенослужители да съдействат за извършването на църковни служби в нашите православни храмове от всички свещеници от всякакви християнски религии. При отсъствие на техни свещеници, нашите (православни) свещеници да извършват церемониите по реда на католическите християнски обичани, така, както близките желаят да бъдат извършени тия церемонии. Така че, уважаеми падре, не е нужна вашата благодарност. Такава е Божията заповед: обичай ближния, както обичаш сам себе си! – така митрополит Симеон отговори на благодарните думи на нашия Падре.
Митрополитът се обърна към нашия католически отец (все едно е от неговата енория) с думите: Падре , когато дойда при вас, във вашата енория, непременно ще ви посетя. Падрето прие тези негови думи с поклоните, които изразяват дълбоко уважение (характерен жест между свещеници). Тръгнахме навън. На улицата, падрето поспря, с искрено учудване взе да клати главата и каза: такъв източноправославен митрополит досега не съм срещал.“
Тъжно е около 150 години по-късно да се каже – и ние не сме срещали такъв митрополит. Още една подробност за автора на кореспонденцията Силаги – един от синовете му става офицер в Българската армия и жертва на атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1924 година.
