Думата болест винаги издърпва у мен един спомен от детството. Имаше на нашата улица една възрастна жена, за която се говореше, че никога не се е разболявала. Новината обиколи улицата, когато на почти осемдесетгодишната болна лекарят съобщил, че сърцето й е вдясно, но тя и без това би трябвало да си го знае, казал. Откъде да знам – учудила се пациентката, – аз досега не съм ходила на лекар! Тогава всички разбраха, че баба Стоянка никога не е боледувала, а сега е болна от пневмония. Видях я няколко дни по-късно, седнала на пейката с гръб към слънцето, да я топлят лъчите му. С цялата тактичност на първокласничка я попитах: Ти нали никога не боледуваш, сега защо се разболя? Тя каза: Защото на всеки му се налага понякога да послугува на Господа.
Не помня какво съм разбрала тогава, но по-късно този спомен свързвам със знанието, че боледуването е период, в който слугуваме на Господа. Не на белобрадия дядо на небето, а на онова нещо, което живее навсякъде и така държи всичко в една цялост, и което не знаем по име, затова за най-лесно го наричаме Бог. Затова когато беше обявена пандемията, си помислих, че сигурно много се ядосали Бога на баба Стоянка, щом ни се налага изведнъж всички да му послугуваме. С какво го бяхме ядосали?
Дали не се много разбързахме във всичко, което правим? – това беше първото, което ми дойде наум. Бързо говорим – без да мислим. Бързо намираме отговори на въпросите – без да сме сигурни дали отговорите не са фалшиви. Бързо общуваме – дали всъщност общуваме, или само комуникираме? Бързо се заобичваме – дори без да сме се виждали, освен в някоя социална мрежа. Бързо се разделяме – без да сме успели да разберем другия. Бързо се възгордяваме – най-често от лицемерни и користни хвалебствия. Бързо обиждаме – без да сме вникнали какво е искал да каже другият. Бързо се обиждаме – без да сме се поставили на мястото на другия. Бързо обещаваме – какво толкова, ако не го изпълним? Бързо се храним – и не чуваме стомаха, който ни казва ей аз не съм бетонобъркачка. Бързо се присмиваме – преди да сме погледнали в огледалото себе си. Бързо мразим, бързо убиваме, бързо прежалваме, бързо забравяме…
Дяволът не е в бързането, той е самото бързане. Ако това е вярно, сигурно оня невидим Бог, който преминава през всичко видимо, ни е много сърдит. Или пък го разсърдихме с това, че се помислихме за по-силни, отколкото той ни е предназначил. Когато решихме да покоряваме природата, мина ли ни през ума, че тя не може да бъде покорена? Че дори самата дума е обидна, неточна? Сетихме ли се, че природата може само да бъде обичана, опазвана и зачитана? Само тогава тя ще ни даде най-доброто за нас от себе си. Или вместо това си въобразихме, че можем да пресушаваме реки, да ползваме морето като бунище, да барикадираме маршрутите на прелетните птици, да топим леда под краката на белите мечки, да тровим въздуха. И ако се помислихме за всесилни, не е ли логично да дойде болест, която ще ни покаже, че нямаме силата да дишаме. Една тогава можем да разберем, че нищо не е по-важно от това да можеш и да имаш какво да дишаш.
Или пък не е в състояние да проумее този така наречен Бог многотията, за която тичаме, спъваме се един друг, надпреварваме се по пистите на корпоративната конкуренция и след това по лифтовете на шопинг моловете. Да купим 112-ата електронна играчка на детето, за да се заиграва и да не ни се пречка да стоим в будна кома във фейсбук, където едни мизерно живеещи хора искат да шашнат с разтегнати усмивки над чаши с бира други мизерно живеещи хора, които са се снимали през поредния паметник на културата, за който не знаят нищо, защото не им е останало време да прочетат от бачкане да спечелят пари за екскурзията. По-голям хладилник, по-мощна кола, по-винтидж обзавеждане, по-модерен телефон…Сещате ли се, че няма най-модерен телефон? Защото, докато си купувате най-модерния, някъде в Китай вече засилват към световните пазари още по-модерен. Купуваме като че ли сме безсмъртни. Или като че ли колкото повече имаме, толкова по-безсмъртни ще бъдем. В такъв случай оня тъй мъдър Бог не е ли време да ни каже, че не сме безсмъртни. И че пред смъртта всички сме равни. Ще отидем на едно и също място, където няма нищо, без значение кой колко е имал само миг преди това.
Мисля за мама с ужас, тя е диабетичка и много се страхувам да не се зарази – пише една жена във фейсбук. Няколко минути по-късно хока друга жена с такава омраза, за която българската дума не ни се видя достатъчно и затова я нарекохме хейт. А нахоканата си има съвсем други страхове – тя пък трепери за съпруга си, който е със сърдечна операция. Но за да си изкара яда, ще напише нещо гадно на някой друг, който и т.н. Как ли би изглеждал денят, ако всеки зачита дяволите, страховете и бесовете на другите и не притуря към тях и своите бесове? Дали пък коронавирусът не иска да ни накара да прогледнем за това?
Или Бог не се занимава с такива дребни неща. Може би се интересува само от по-едрото – като например това как опазваме джунглата в Бразилия, която е белият дроб на планетата? Опожаряваме я, така я опазваме. Или никак не му харесва, че поне два милиарда от населението на земята няма достъп до чиста питейна вода? Забелязва ли когато едно дете умира от глад, или го стряскат само мащабните статистики?
Всичко това звучи много отвлечено, знам. И още знам, че от мен се очаква да пиша за това, което коронавирусът ни разказва за държавата ни. Как ни показа, че дори когато става дума за нещо, което застрашава живота на всеки, ние пак се разделихме на две – има вирус, няма вирус – и воюваме като за последно. Как се проваляме в изпитанието да пазим отсрещния и той нас. Как цяло лято човекът, начело на тази държава, се возеше в един джип и каканижеше психотерапевтичните си монолози, за да ни завари втората вълна абсолютно неподготвени. Как всички болници искат да източват здравната каса, но не всички искат да лекуват. Как линейките се превърнаха в катафалки. И най-страшното: как лекарите си отидоха от нас. Може би си мислите, че тези съвсем конкретни неща нямат нищо общо с предишната отвлечена тема. Поемам риска да кажа, че не е така. Няма как второто да е наред, ако не сме осъзнали първото. Животът е по-сложен за осъзнаване, когато не си достатъчно мъдър като баба Стоянка, за да знаеш, че болестта е слугуване на Господа.
