На 15 юли по предложение в парламента започна дебат за смяната на националния празник – вместо 3 март, 24 май. Предложението бе внесено от ГЕРБ още на 25 май, а по стечение на обстоятелствата влезе в пленарна зала в доста неподходящо вереме, когато изобщо не е ясно ще продължи ли да съществува 47-ото Народно събрание.
На другия ден парламентът на Северна Македония прие т.нар. френско предложение за старт на преговорите за еврочленство, а на още по-следващия в София външните министри на двете страни подписаха двустранния протокол, част от рамката на преговорите.
Смяната на националния ни празник и еврочленството на Северна Македония са тясно символично свързани. Отказвайки се от 3 март като национален празник България се отказва след век и половина от илюзията си за Санстефанска България, в която ключово място има Македония. А с вдигането на ветото над Северна Македония и записването на българите в конституцията като малцинство, макар и още да не признава македонския език, окончателно признава, че македонците са друг народ.
Разбира се, това са процеси и няма да приключат бързо. Какво постепенно ще приемем българите? Езика и историята на Северна Македония, а това всъщност е в основата на националната им идентичност. Казваме – абе мислете се за каквито искате, но признайте, че сте бивши българи.
Първо и най-лесно е да проумемем, че нация не се създава с един акт и за една година – през 1944-а. Процесите траят десетилетия, особено след невъзможността Македония да бъде присъединена към царство България след загубата на всички войни след 1913 г. Да, формирането на македонско национално съзнание основно се случва в Титова Югославия, но така или иначе вече няколко поколения там се смятат за „чисти македонци“. И, разбира се, македонизмът е създаден и на антибългарска основа. Но с ветото той продължи много успешно на чисто македонска. И България бе на път да се превърне в най-омразната за македонците страна.
С евроинтеграцията и сближаването на двете страни българското и македонското общество постепенно ще се откажат от много фалшификации и ще запълнят бели петна в историята си. Но историята не бива да доминира в настоящето, защото няма как да бъде върната и поправена в наша полза. България трябва да признае пред себе си, че окончателно е загубила Македония. А доколкото една по-нова нация непременно стъпва върху своя историческа митологема, то що годе успешно можем срещу „кражбата на история“ да настояваме за обща история, а онази, в която общото е чиста фикция, да оставим на осмиване. Новото архитектурно творчество в центъра на Скопие може да е туристическа атракция и повод за местна гордост, но за просветените хора по света е исторически дисниленд и демонстрация на тежка историческа комплексарщина. Която все пак може да бъде коригирана. Съгласно Преспанския договор, внушителният монумент на Александър Македонски сега скромно се нарича „Войн на кон“. Друг е въпросът, че Александър Велики не е и гръцки, той е ничий.
Със замяната на 3 март като национален празник бихме свалили още един тежък, и все по-разделящ нацията товар – този на прекомерната благодарност към Русия като освободителка. За днешните поколения става все по-унизително и националният празник, и целият столичен център да изразяват преклонение пред една чужда държава. Каквато и да е заслугата ѝ, това граничи с робско коленопреклоничество към нов господар. Още повече, че руската имперска политика почти винаги е била в разрез с българския национален интерес за обединение, включително и по отношение на Македония. Разбира се, една империя си има свои, имперски интереси. И преследвайки ги, тя хем ни е наложила Санстефанската илюзия, хем е направила всичко възможно тя да не се осъществи.
Себеуважаващ се народ с древна история и вече век и половина държавна самостоятелност може да намери дата за национален празник, в която този народ разчита единствено на себе си. Това не значи да не се почита 3 март или да се премахват паметници (руски, съветските са друг случай) и преименуват улици. Но значи най-сетне освобождение от освободителя. Иначе ще си останем с ниско национално самочувствие, докато продължаваме да играем ролята на безкрайно признателни освободени.
Едва вторичен е въпросът, кой да е националният празник и дали да е 24 май, както предлага ГЕРБ. По-важното е да набира обществен консенсус идеята, че 3 март трябва да остане офицален, но да не е националният празник. Това ще е пътят за излизането от периметъра на безграничната благодарност, която е и политически анахронизъм, когато днешна Русия възражда нацизма.
Не трябва обаче избиването на комплексите за малоценност да води до комплекси за величие, които изцяло да зачеркнат ролята на руско-турската война от 1877-1878 г. Както и да доведат до тотална национализация на 24 май, която не само да обсеби делото на Кирил и Методий за сметка на всички останали страни, които го тачат и празнуват, но и да побългари самите солунски братя, отричайки цивилизационната мисия на Визатнийската империя чрез тях. Но да, с борбата за просвета и църковна независимост започва формирането ни като нация преди повече от два века и в този смисъл 24 май е собствено национално дело.
Най-сетне, 24 май е демонстрация на възрожденския култ към образованието. И ако днес това е националният ни празник, трябва да се превърне в ключов приоритет на нацията, както е било преди, а не да се окаже, че учениците ни масово са функционално неграмотни, а иначе сме издигнали просветата на най-високия пилон. Ще изглеждаме като скопския дисниленд.
Смяната на националния празник не е бърза работа, но дискусията за него може да изведе нацията на пътя на отърсване от националните комплекси и илюзии. Както никой не оспорва знамето и химна, така и националният празник трябва да се радва на много широка подкрепа и в никакъв случай не бива да бъде налаган с политическо насилие.
