„Защо сме такива?“ – пита тя. Какви такива? „Ами… такива, как да го опиша… някак недоправени?“
Към този разговор ще се върна малко по-късно. Точно сега по-актуалният въпрос е какво толкова важно нещо ще каже премиерът и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов на актива на партията, та ги събира от цялата страна – по квоти, транспорт само с леки автомобили, не с автобуси и с указан час на пристигане – в един от най-горещите дни на лятото. След което ги настанява на открито, стол до стол, в условия на пандемия, в ден, в който са регистрирани 250 нови случаи на заразени с коронавирус. И започва да говори!
До този момент вече са направени стотици облози из цялата страна в реалното и виртуалното пространство ще даде ли Бойко оставка или няма да даде. За по-малко от това не си струва да събереш пет хиляди души, които трябва или да са на работа в средата на седмицата, или на почивка, ако са в отпуск. Говори министър-председателят и всички имат чувството, че това, което говори, са го чували вече много пъти: поне двайсетина пъти от джипката, с която Борисов обикаля, поне десетина пъти в интервюта, поне сто пъти в кратки включвания и поне три пъти, когато е прекъсван филм, за да се чуят все същите неща след онлайн конференция на ниво Европейски съюз. Речта върви по познатия конспект: добре че построихме магистрали да имат какво да блокират, по-рано какво щяха да блокират, единайсет пъти сме ги били, от избори не ни е страх, и при служебно правителство на Радев сме ги били, аз не искам да цепя народа и да счупя държавата, ние се справихме най-добре с пандемията, с ДПС коалиция не сме правили и няма да правим, не съм Радев да се радвам на разединението на нацията…“ Дотук нищо ново, нито едно изречение, от което ако чуем първите три думички, да не можем да го продължим до края. „Аз съм готов да си тръгна веднага…“ – казва Бойко Борисов, но и това сме го чували многократно. И ето най-после онова половин изречение, заради което тези 5 000 души са прекосили страната и се пържат на слънцето „…но правителството да остане да управлява.“ „Това ли е – учудват се хората, до които новината стига само минути по-късно по-всички възможни аналогови и цифрови канали, – ами че то прилича на нещо, заради което е измислена поговорката, че се напънала планината и родила мишка.“ Да, това е и точно на такова прилича. Борисов каза: „Ще го обсъдя с моите коалиционни партньори.“ Точно така каза – моите, а не нашите, на партията.
Не е ясно как си го представя Бойко Борисов, но то не е лесно за представяне. Да оставиш държавата, която се клати от протести, от пандемия, от наближаваща зима и криза в ръцете на хора, които до този момент не са полагали никакво друго усилие освен да се харесват на Бойко Борисов, е най-голямата авантюра. Борисов твърди, че не иска да е безотговорен в такъв момент, но това, което е намислил, е възможно най-безотговорното. Само си представете държава, управлявана от Данаил Кирилов и Марияна Николова. Е, и аз не мога да си представя. Този вариант, така добре устройващ ГЕРБ по отношение на бъдещите избори, би бил възможен ако Бойко Борисов си назначаваше за министри умни хора. Но като гледа човек състава на Министерския съвет започва да си мисли, че първото условие за министър е да е по-глупав от министър-председателя. Де да беше проблемът само с ума и компетентността. Но хората около Борисов са хора унизени, хора оцеляващи с преданост, а не в битки с премиери, те са лишени от самоинициатива, забравили са да действат не по команда, а по вътрешно убеждение. Кирил Ананиев може да заема позиция, на която да си сменя заповедите на всеки шест часа като по график за приемане на антибиотик, но нали някой трябва да му каже каква да е новата заповед?
Да, да, знам че няма да стане така. Дори и този абсурден вариант да се приеме, дори и протестът да се спихне по свои си причини, дори номерът да мине за пред нашенската и европейската аудитория, Борисов няма да изчезне. Просто няма да го има на сцената. Ще бъде зад кулисите. Там, където сега е онази коалиция с ДПС, която уж никога не я имало. Ще бъде невидим като Делян Пеевски, който никога не се появява във важните събития и разговори, но винаги присъства. Отново ще обикаля с джипката из страната, този път с акцент върху местните структури, защото в предишните години бе преотстъпил това обикаляне на Цветан Цветанов и сега трябва да навакса. Като казвам местни структури никак не си представяйте работници и самонаета интелигенция, които членуват в ГЕРБ, защото харесват идеологията на партията, ценностите ѝ. Представяйте си чиновници в областни управи, в общини, в регионални агенции, представяйте си бизнеси, които обичайно печелят обществени поръчки. Всички тези хора са на заплата от държавния бюджет и на средства от европейските фондове, защото са членове на ГЕРБ. И ако искат да запазят местата си на младши и старши експерти, на бенефициенти и целеви групи, те трябва да гласуват за ГЕРБ – ето това ще им каже Бойко Борисов между редовете на иначе познатите им речи. Само че тези хора в момента, или поне част от тях, си задават въпроса кой е истинският ГЕРБ, Бойко Борисов или в продължения на десетилетие общувалият отблизо с тях Цветан Цветанов?
Голям ще е разкрачът – с единия крак в структурите, а с другия зад кулисите в правителството. Но Бойко Борисов е готов да поеме този товар. Само той го устройва. Ще стегне партията за изборите и ще запази своето правителство, което да ги проведе. Сметката е направена перфектно. Никакъв друг вариант не би бил по-добър за него. И той цял, и протеста нахранен. След което напролет печели изборите, става почетен председател и се оттегля в приказния живот, в който си най-важният, без да правиш нищо. Мечтата на всеки български политик – да стане като Ахмед Доган!
Според скромния ми опит в прогнозите този номер няма да мине. Но той си струва да бъде анализиран, защото идеално разкрива манталитета на нашия премиер. Помните ли снимката с Ангела Меркел, в която тя сочи неправилно поставената му маска на лицето? Тази снимка говори повече от всяка друга за него – той е човекът, който до съвършенство владее фокуса хем- хем. Хем така, хем иначе. Хем с маска, хем без маска. В момента: Управление хем с мен, хем без мен. И нека се върнем сега на изречението в началото. „Защо сме такива?“ Какви такива? „Ами …как да го кажа, някак недоправени…“ Ами защото сме точно такива – недоправени. Хем правени, хем недоправени. И сега сме на изпит – ще мине ли номерът и този път.
