На 8 декември тази година бе поставен музикален световен рекорд. Почти един милион души от 191 държави по цял свят наблюдаваха на живо онлайн концерт на една от най-актуалните поп групи в света, корейската мъжка банда BTS. Всъщност така те подобриха свой предходен рекорд от 756 000 зрители през юни, а приходите от събитието достигнаха 43 милиона долара. В зависимост от платената цена, феновете можеха да наблюдават своите любимци от различни камери, на преливащи сцени и с различна резолюция. За пропусналите събитието имаше и повторения. Организаторите на концерта дори създадоха възможност всеки зрител да се включи чрез своята камера и така бяха изградени гигантски видеостени с хиляди фенове на групата, всеки облечен с дрехите и атрибутите на BTS. Няколко загряващи групи предшестваха концертите, а музикантите бяха до един с предпазни маски в изпълнение на стриктните защитни мерки, предписани от южнокорейските власти.
Този впечатляващ случай на глобална популярност има своята не особено известна предистория. Част от нея е свързана с добър бизнес. Корейската музикална индустрия от години е пословична със своята иновативност и безскрупулност. Поп компаниите селектират брутално и безкомпромисно евентуалните бъдещи звезди. Например, S.M. Entertainment обикаля десетки държави, за да търси таланти и от 300 000 кандидати избира буквално една-две дузини. Те прекарват месеци наред затворени в обучителни лагери, често танцуват и пеят по 12 часа на ден, учат множество чужди езици, слушат лекции по сценично поведение и театрално майсторство. Веднъж избрани, те влизат в индустрията, а на някои от самото начало им определят пазарите, към които да се насочат и започват да записват песни на китайски или японски. Тази бизнес машина обаче съвсем не е цялата история на възхода на корейската поп култура. Още в първата година на мандата си през 2013-та, тогавашният президент Парк Ган Хей създава стратегия за развитието на „творческата икономика“, която цели синтез между бизнес и различните форми на креативност, идеи и иновации. Всъщност, тя е елемент от още по-цялостна стратегия за дългосрочна диверсификация на икономиката на страната.
Постепенно, Сеул превърна нарастващата популярност на поп-културата си във външнополитически актив, опит за „мека сила“, по прословутата дефиниция на Джоузеф Най. Посланиците на страната започнаха да организират фестивали по цял свят, сериалите тръгнаха към медиите на промоционални цени, а курсовете по корейски език получиха ново финансиране и импулс. Победителите в местните K-pop фестивали получават за награда пътуване до страната, участие в музикален фестивал и възможност за лична среща с някоя от големите звезди. В повечето метрополиси по света се умножиха корейските ресторанти, а на родителите на стотици хиляди деца им се наложи да научат имената на Шуга, Джей Хоуп, Ви и Ар Ем. К-драмата през последните години върви по пътя на попа и навлиза с впечатляваща скорост в най-различни култури. Последното впечатляващо постижение е бума в Индия, която е пословично трудна за навлизане с почти тоталната доминация на Боливуд.
Общата картина е обаче още по-интересна. На практика, през последните години станахме свидетели на истинско състезание между големите азиатски държави в опитите за промотиране на техните култури и езици. Чисто исторически, Япония има най-голям опит в тази стратегия и нейните културни, езикови и академични програми и инициативи датират от десетилетия. Последните усилия са центрирани около популяризирането на „манга“ културата, а Токио инвестира все повече време и средства за осъвременяването им. С избирането на Нарендра Моди, Индия също се включи в битката за сърцата и умовете на хората по света. Още с избирането си през 2014 година, той предложи на ООН създаването на международен ден на йогата. Той е факт от 2015-та година, а датата му е 21 юни. Първият йога клас събра на открито в Делхи над 35 000 души от 84 държави. Разбира се, с участието на самия Моди. Йога клас се проведе дори на индийски самолетоносач.
Причините за описаната активизация на „меката дипломация“ са поне две. Първата е свързана с продължаващото политическо и институционално узряване на големите азиатски държави, които все повече използват цялостния арсенал за глобално позициониране и присъствие. Доброто развитие на техните икономики допълнително стимулира този процес. Нещо повече, икономическите им модели от доста време целят диверсификация и развитието на нови индустрии е един от начините за нейното постигане. Втората причина е още по-актуална и представлява реакция на все по-агресивната културна дипломация на Китай. През последните години Пекин предприе безпрецедентна активизация, с ясна стратегия и мащабен финансов ресурс. Това е видно във всички части на света и се изразява в отваряне на нови културни институти, повече инвестиции в съществуващите институти „Конфуций“, присъствие в социални медии, много нови програми за обмен с най-различни организации, все повече студентски стипендии, академични и изследователски проекти и т.н. В такъв контекст, реакцията на останалите не е изненада.
Ползите от подобни инициативи отнемат дълго време, много усилия и често остават съмнителни. Но съвременният свят сякаш предпоставя необходимостта от публичност, популярност и допълнителни активи освен чисто политическите и икономическите аргументи на нациите. Азиатските „меки“ дипломации имат да извървят дълъг път, за да се доближат до установени такива като американската, британската или германската. Нещо повече, към момента те по-скоро се гонят една друга в различни части на Азия, но и в Европа. И сякаш се неутрализират взаимно. Страдат и от липса на исторически късмет, защото трябва да се налагат във времена на тотално пресищане с информация, образи, думи и звуци. И е напълно възможно в крайна сметка да не успеят да направят повече от това да ни накарат да си тананикаме някоя мелодия, без да имаме и бегла идея откъде тя е дошла и кой е нейния автор.
Текстът е публикуван на медийната платформа “Свободна Европа”
