През последните години светът около нас е в състояние на постоянно сътресение, на несекваща поредица от кризи и размествания в глобалния свят, които са обект на трескави анализи и коментари. В много от тях върви една почти невидима нишка, сякаш политици, академици и коментатори преоткриват човека. Отделният индивид, който беше потънал в мащабните, едва ли не самодвижещи се процеси на глобализация. Отделният индивид, станал невидим в автоматичната пазарна икономическа логика. Отделният индивид, интегриран в алгоритмите на очевидната логика на развитие или оставен без история след нейния обявен край. Събитията сега водят до неговото преоткриване, макар да е рано за големи изводи относно дългосрочното влияние на това събитие върху социалните науки и политиката.
Може би най-показателното и интересно завръщане на психологията е свързано с икономиката и развихрилите се дебати след началото на глобалната криза. Критиката на нейната наглед безкрайна и необратима трансформация в модели, алгоритми и рационални схеми избуя в този период и може би най-известната в това отношение е книгата на Ричърд Бронк, „Романтичният икономист. Въображението в икономиката“, която излезе през 2009 година. В нея той атакува за своята нереалистичност фигурата на рационалния индивид, върху която са построени теории и политики през последните две столетия. Вместо това Бронк предлага далеч по-широка дефиниция на човека и представя на преден план не-рационалната му същност. Изборът на понятието „романтичен“ препраща към дълбочината и емоционалната човешка същност, която е не просто игнорирана и недоразбрана, а отхвърлена като съображение при формулирането на публични политики. Досега доминиралото мислене е парадоксално субектно и без-субектно едновременно. От една страна, то поставя в сърцевината на икономическите отношения индивида, но от друга го третира единствено като „болтче“ в автоматичните общи механизми на създаване на богатство. За автори като Бронк това е „входната врата“, през която влиза мисленето превърнало икономиката в серия от алгоритми. Връщането на психологическото, в смисъла на обръщане към индивидуалната дълбочина и сложност е една от най-популярните реакции на глобалната криза, но доколко тя е основателна или може да послужи за политики е въпрос към самите икономисти.
Съществени промени има и в начина, по който мислим и възприемаме глобализацията. И тук общата посока е психологическа, индивидуално психологическа по-точно. Дълги години за нея се говореше в системни категории, и ние самите участвахме в този разговор. Ставаше дума за разпространение на системите на либералната демокрация и пазарната икономика, които не просто надвиха комунизма, но бяха превърнати в норма, приета в повечето части на света. Самият процес на глобализация сякаш имаше кодиран вътре в себе си автоматизъм, който му придаваше едва ли не характер на природно явление, неподлежащо на спиране или моделиране, просто покоряващо всичко по пътя си. Не само това, за мнозина глобализация еднозначно значеше „уестернизация“ („озападняване“), което накара самите западни елити и граждани да мислят за случващото се като еднопосочен процес, при който те не просто влияят върху останалия свят, но и единствено печелят. През последните 10-15 години обаче различни последствия започнаха да се връщат като бумеранг обратно към западните общества, най-вече като завишени рискове за сигурността и тероризъм, имиграция, икономически размествания, деиндустриализация, стагниращи доходи и други. И ако ранната глобализация се мислеше системно и отвътре навън, то сега нейните проблемни последствия се мислят индивидуално и отвън навътре. В този смисъл, този свят все повече хора интерпретират индивидуално, през призмата на собствената им съдба и проекция в бъдещето. Изпълнен с недоверие и притеснение, западният човек започна сам да интерпретира сложния, несигурен и многопластов глобален свят.
Дигиталното ни настояще и бъдеще също все повече се интерпретира чрез психологически анализ и това, което той има да ни каже. Преди години то се представяше основно чрез самите технологии, отварянето и ускоряването на света, нарасналия достъп. Вярно е, че вътре в това мислене има поне една кодирана психологическа предпоставка и тя предполага позитивна теория за личността, да я наречем. Според нея, отварянето е освобождаващо, създава възможности и по-скоро усилва индивида, обогатява, трансформира културно, позволява възникването на нови, макар и виртуални, общности. Тя дълго време не привличаше особен интерес, защото малко хора я проблематизираха или не й вярваха. Това вече се променя. Оказа се, че през отворените, интензивни социални медии освен всичко останало влизат и страховете, плашещите образи, които форсират стряскащи проекции на бъдещето, които хората си създават или на които се доверяват. Разнообразието „идва в повече“, заливането с информация по-скоро затваря, защото хората имат нужда да селектират през малко на брой източници и интерпретатори. Така дигиталния човек сякаш започна да се само-затваря, с по-малко „приятели“ във Фейсбук, в по-малко и по-малки групи. Имаше и друга, успоредна интерпретация за бъдещето и влиянието на интернет и различните му форми. Тя беше отново системна и фокусираше върху ефектите му в различни области на живота. Цяло десетилетие различни изследователи се опитваха да ни убеждават в задаващия се политически, демократичен Ренесанс, който онлайн света ни готвеше. Електронни референдуми, 24-часова политическа отчетност от политици, дигитално гражданско общество, онлайн петиции и други. И тя обаче постепенно изчезна и от системното интересът се прехвърли към личното, индивидуалното.
Политическите науки през последните години също са принудени да правят завой към психологията. Проблематичната глобализация от поне десетилетие внася нестабилност в управленията и размества партийните системи. „Полският водопроводчик“ бе главна фигура по време на френския референдум за европейската конституция през 2005 година и с всеки следващ вот нараства ролята на имигрантите, тероризма, икономическите размествания от свободната търговия. Канализирането на тези вълни от недоволство дълго време бе мислено през добре познатите механизми: установени партии, институционални адаптирания, ускорена ротация в изпълнителната власт, социални групи или класи (според идеологическите предпочитания). Това обаче се оказа недостатъчно и постепенно заедно със социологическия и икономически поглед към вълните от недоволство се добави и психологическия, индивидуалния анализ и перспектива към поредицата сътресения на последните години. Затова и ако човек искаше да разбере динамиката на настроенията преди британския референдума за ЕС, трябваше освен социологически изследвания да гледа личните истории и разкази на недоволните. „Малките данни“ на тези индивидуални премеждия, драми и недоволства носеха тази допълваща информация, която даваше пълната картина. До представителната извадка трябваше да бъдат поставени стотиците многоцветни индивидуални истории.
Възможно е случващото се преоткриване на индивидуалната перспектива да е просто „корекция“, на борсов език. Не е трудно да се разбере защо и как сътресенията на глобалния свят отекват в индивидуалното съзнание, лишено освен това от добре познатите интерпретатори на неговия свят отпреди десетилетия. Мащабните категории, с които години наред изследователи и коментатори описваха света очевидно пренебрегнаха тази перспектива към ставащото. Сега тази игнорирана гледна точка шумно заяви своето мнение, страхове, очаквания, недоволство. И разтресе света на политиката.
