Не е изненада, че в последните дни основната тема, вълнуваща хората, отново е мигрантската криза – протестните шествия в страната, сблъсъците на мигранти с жандармерия и полиция в Харманли, острите политически декларации. Прословутият бежански лагер в Харманли влезе и в националните, и в международните медии. Заговори се за превръщането на лагера от отворен в затворен тип, което предизвика вълна от недоволство, и от страна на Български Хелзински комитет, и от Върховния комисариат за бежанците на ООН. Както знаем, лагерите от затворен тип приемат по-малко мигранти, а и престоят в тях е за по-кратък период от време. Ако един такъв лагер като този в Харманли се превърне в център от затворен тип, напрежението би ескалирало още повече, защото предполага преместване на бежанците. И големият въпрос става „къде ще бъдат преместени?“ Това все пак са човешки същества. Върховният комисариат пък призова да се подобрят условията в самите лагери, както и да се осъществи диалог между българското правителство и самите бежанци, защото до този момент такъв липсва.
Отново се оказа, че не сме подготвени за подобни ситуации. Около самия лагер се захванаха да вдигат огради. Какъв е смисълът, не се разбра, след като официално причината за ескалацията бе въведената карантина. Ако проблемът е медицински, защо са оградите? Ако не е – какъв точно е? Във всеки случай рискът е голям и проблема продължава да се разраства. Ето ни подходяща възможност, стига да можем, да защитим позициите си по тези важни въпроси не само пред ЕС, но и пред ООН.
Нека споменем още две събития, пряко засягащи връзката между България и ООН, макар и лишени от сериозна медийна разгласа. Първото е свързано с решението на МС от 23 ноември, с което България се отказа от кандидатурата си за непостоянен член на Съвета за сигурност (СС) на ООН за 2018-2019 г. и даде съгласието си да издигне кандидатура едва в периода 2038-2039 г. Аргументът е, че тази кандидатура съвпада с други по-приоритетни външнополитически ангажименти на страната, а именно българското председателство на Съвета на Европейския съюз през 2018 г. и кандидатурата ни за членство в Съвета по правата на човека за периода 2019-2021 г. Един вид, не сме в състояние да „носим три дини под една мишница“. Второто е посещението на Ирина Бокова в България по случай 60-годишнината от членството ни в ЮНЕСКО. Покрай визитата научихме какво мисли тя за действията на правителството по време на изборите за генерален секретар на ООН.
Бежанци, влошаваща се обстановка в Сирия, избори в ООН са все пряко свързани теми. Очакванията за нов генерален секретар на световната организация се вместиха в онзи сложен международен контекст, който обхваща и нас, българите. Има няколко важни аспекта, на които трябва да се обърне внимание: на първо място беше насърчаването на страните да излъчат жена за кандидат, която да заеме поста, на второ бе стремежа наследникът на Бан Ки Мун да е от Източна Европа (претенция най-вече на Русия), и трето, но не последно по значение, бе самата процедура по избиране, която за първи път беше толкова прозрачна. За голяма изненада на всички, които очакваха процедурата да се проточи много седмици, още в началото на октомври посланиците на страните от СС на ООН се обединиха около кандидатурата на мъж от Западна Европа, Антониу Гутериш. Биографията му разкрива едно важно различие спрямо неговите предшественици – бил е върховен комисар на ООН за бежанците. Неговите принципи и дългогодишен опит сякаш идват в точния момент. Нашият първи кандидат, Ирина Бокова изказа разочарованието си от това, че новият ръководител на организацията няма да е жена, но подкрепи Гутериш и заяви, че той има необходимите качества, за да изпълнява задачите, поставени пред ООН.
Изборите минаха и ще се запомнят и със скандал, в чиято основа бе България. От самото начало ставахме свидетели на непрекъснати обрати и големи изненади. Да припомним, че България не се е колебала между различни личности, от които впоследствие да издигне една. Кандидатурата бе една, издигната от кабинета Орешарски и подкрепена от кабинета Борисов. ЮНЕСКО е структура в системата на ООН, което засилваше, поне на пръв поглед шансовете. Евродепутатът и бивш европейски министър на Ирландия Дик Роуч например твърдеше, че Бокова може да даде много на организацията, която е доста закостеняла в процедурите си. Бокова се превърна в едно от най-обсъжданите имена, а България постепенно зае важна роля в една игра на световни лидери.
Българското правителство обаче възприе друга гледна точка. През септември се заговори за номиниране на еврокомисаря Кристалина Георгиева. В нейна подкрепа тръгнаха слуховете за мощна източноевропейска подкрепа – от Латвия, Хърватия, Унгария. Също както с Бокова, и за Георгиева изведнъж се появиха убедени становища, че тя има най-големи шансове. Вътрешните нападки и откровената двусмисленост на българската дипломация неизбежно добиха и външно отражение. Версията за появата на нов кандидат породи вътрешни разногласия между партиите. АБВ, Патриотичният фронт, ДПС, както и БСП настояваха за това, че кандидатурата трябва да остане докрай, докато ГЕРБ и Реформаторският блок разглеждаха Георгиева като стъпка в правилната посока. С ултиматума на премиера Борисов към Бокова пролича, че страната ни няма доверие в собствената си номинация. Така влязохме в състезанието с две кандидатури, всяка от които представяна като оптимално печеливша. Човек ще рече, че въпросът за ръководството на ООН ще се решава с вътрешно допитване в българските партийни централи.
И тъй като Бокова не се оттегли въпреки призивите от София се получи така сякаш държавата работи срещу своя собствен кандидат. Общо взето, с двете номинации допуснахме България да изпадне в нелепа международна ситуация Освен това, ако дадена държава оттегля кандидата си, то трябва поне да е сигурна в това, че резервният кандидат, който издига, ще се справи по-добре от титуляра, но видяхме, че дори и това очакване не се оправда в необходимата степен. Противно на надеждите, че смяната на кандидата ще бъде в полза на националния интерес, тя всъщност проработи срещу самите нас. Това е добър повод да си вземем поука.
Взехме ли си? След този провал остана един въпрос, а именно ,,кой ще поеме отговорност за това решение?“. Така и не се появи човек, който да поеме отговорност, а вместо това започнаха да „хвърчат“ различни обвинения не само към Бокова, но и към други държави. Има и още едно питане: „можем ли да правим разлика между външна и вътрешна политика?“. Отговорът е очевиден, защото изборите в ООН нямаха централна тежест за политическите партии, на които предстояха доста ”по-важни избори“, президентските в България. Казусът „Бокова“ от външнополитическо събитие се превърна във вътрешно, което разочарова българските избиратели, а те от своя страна изразиха това разочарование и на президентския вот.
Изборите в ООН бяха добра възможност за България да се появи отново на международната сцена, но тя я изпусна. Сега на хоризонта стоят нови предизвикателства, свързани с оставката на премиера Борисов, оставката на Кристалина Георгиева от заместник-председателското място в Европейската комисия, нарастването на напрежението в бежанските лагери. Последното би дало повод на България да осъществи диалог с Гутериш, защото бежанските въпроси стават все по-ключова тема както за нас, така и за самата организация. Каквито и щети да сме нанесли на международния си имидж, ние си оставаме член на ООН и имаме право на по-активна позиция. Лагерът в Харманли е тревожно предупреждение, че нещо трябва да се направи. И тук не можем да си позволим да изразяваме две противоположни мнения.
……………………………..
Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.
