Направете си един експеримент. След някакъв тежък инцидент или терористичен акт пуснете една българска и една чуждоезична телевизия. Няколко неща ще ви направят впечатление. От първата извира такава паника и истерия, че спокойно човек може да получи аритмия. Водещите се задъхват, прекъсват поканените гости, набързо организирани „репортажи от мястото на събитието“ възпроизвежда същата стилистика и интонация. Въртят се едни и същи физиономии, повтарят се едни и същи мантри. При втората нещата са доста по-различни. Надделява спокойствието и търпеливия преглед на фактите преди да се започне с анализите. Канят се доста различни хора така че на практика не можете да видите едни и същи физиономии. Експертите са достатъчно специализирани и не споделят просто „некои съображения“.
Неотменима част от цялостния фон на нашенската телевизионна истерия са и специфичните фигури на „експертите по сигурността“, които населяват студиата. Към тях има няколко неотменими очаквания. По правило те трябва да са бивши служители на „Държавна сигурност“, да са в състояние да говорят бавно и с дълбок тембър и да съобщават това, което мислят сякаш черпят от достъпна единствено от тях съкровищница на знание. За анализ се брои единствено участие, което предсказва непосредственото изчезване на европейската цивилизация или поне разпадането на Европейския съюз. Те трябва да са в състояние да намират поне десет начина да обвинят за всичко Турция и поне десет начина да не направят същото спрямо Русия. И, разбира се, трябва да са толкова проницателни, че докато чуждите телевизии още коментират фактите, нашите специалисти да са вече готови с „голямата картина“.
Когато се изредят тези е ред на „специалистите по всичко“. Мисля, че всички ги знаем кои са. Тяхната палитра от теми, по които са готови да коментират е по-широка от цветовата гама. В рамките на едно интервю могат да се разходят из международната политика, нашенските си дела, избирателните системи, тероризма (задължително е това) и за каквото друго се сети водещия. Столът в студиото за тях е като дивана в собствения им хол, отпускат се лежерно в него, близостта от честите срещи с водещите е почти интимна. Повечето излъчват дори лека досада от ролята си, която обаче преминава в несигурност, когато не са „в телевизора“ за по-продължителен период от време. Това са нашите мега – интерпретатори, редят думи и картини и подреждат света за зрителите.
Всичко това не е просто въпрос на индивидуален вкус и предпочитание, както мнозина биха казали. „Като не ти харесва си пусни Food Network!“, примерно. Същественият проблем е, че колкото по-сложен и рисков става света, толкова повече нашата публичност се профанизира. Вместо по-многопластово разбиране за това, което се случва, истерични заготовки, от които колективната ни способност за реакция нищо не печели. Наплашени, вместо разбиращи зрители. Има хора, които от години повтарят, че всъщност „това се продава“ и подобно недоволство е борба с вятърни мелници. Така казваха и за вестниците, пък вижте с тях какво се случи.
