„В каждой группе плутократов –
Замечаю ренегатов…
Из семьи профессоров.”
Николай Некрасов, „Съвременници” (1875 г.)
Гледах едно интервю с проф. Георги Близнашки, та оттам се присетих за Швабс. В поемата си, която определя като трагикомедия, Некрасов описва чудните превъплъщения на демократите в царска Русия, сред които е и този университетски преподавател. Швабс учи студентите си да презират постовете и парите, но самият той се постила пред властта, за да бъде назначен за шеф на Сметната палата…
„Скромным тружеником жил
И, служа науке честно,
Плутократию громил.
Был профессором, ученым
Находился демократ,
Друг народа и свободы.
А теперь он – плутократ!”
Във въпросното интервю проф. Близнашки директно обвини президента Плевнелиев, че с отказа си да назначи служебен кабинет е нарушил Конституцията. Така, просъска той, основният ни закон се превръщал в залог за политически борби, което означавало, че Плевнелиев е „попаднал под влиянието на лоши съветници“. Кои са те – не спомена, но за всеки случай метна плюнка и по бившия (си) правосъден министър Христо Иванов, когото упрекна, че е тръгнал на поход срещу главния прокурор Сотир Цацаров…
В това нямаше да има кой знае каква драма, ако Близнашки изхождаше единствено от позицията си на професор по конституционно право. Макар назначаването на служебно правителство за броени дни да изглеждаше по-скоро безумие, според буквалистите като него Конституцията най-вероятно е нарушена. Никак не беше прилично обаче точно проф. Близнашки да критикува някогашния си работодател, на когото дължи върха в своята пъстра политическа кариера. Още повече, че очевидно го направи с оглед на поредната метаморфоза, която да му позволи кариерно развитие и при смяна на текущата конюнктура.
Впрочем за трагикомичните трансформации на видния конституционалист може да се напише не поема, а цял „роман в стихах“. Но понеже мястото няма да стигне, ще се огранича с най-нелепите:
№1, от лятото на 2011 г. Професорът по конституционно право и два пъти депутат от БСП Георги Близнашки беше отстранен от кандидат-президентските баталии в социалистическата партия. Издигането му за кандидат от низови структури той обясни с „последователното ми поведение през годините в защита на демокрацията и нейните ценности”, но за беда вместо него бе предпочетен Ивайло Калфин. Това дълбоко нарани Близнашки, щом той не се поколеба да изригне: „От морална гледна точка не мога да подкрепя един довчерашен ренегат, който напусна партията, когато през 1996-1997 г. над нея беше надвиснала заплахата да бъде поставена извън закона. Тогава напуснаха мнозина от категорията на Ивайло Калфин – все бивши щатни комсомолци… Да не говорим за това, че един човек, който е предал собствената си партия в тежък за нея момент, не може впоследствие да претендира за ролята на обединител на нацията и защитник на висшите национални интереси. От политическа гледна точка не мога да го подкрепя, защото той олицетворява най-лошата възможна тенденция в средите на бившите комунисти – гърченето, мимикрията, надлъгването с историята.”
№2, от лятото на 2013 г. Две години по-късно същият професор намери начин да отмъсти. Обърна се против партията си уж в знак на протест срещу модела #Кой и започна да трамбова жълтите павета с искането за оставка на правителството… на БСП и ДПС. Изведнъж беше забравено, че той също е бил част от системата, срещу която поведе борба, включвайки се пъргаво в протестите, окупацията на Софийския университет и инициативата за изборен референдум. Готовите да изгорят в името на принципите и морала изпаднаха в амнезия, че е „опасен комунист”, някогашен съветник на Живков, член, депутат и виден активист на БСП. И не на последно място – един от бащите на Конституцията, приета през 1990 г., срещу която „десните” се бунтуваха, че даже и гладуваха.
№ 3, от зимата на 2014 г. Само няколко месеца след като юристът Христо Иванов обяви, че „ако протестът наистина е срещу мафията, това значи, че е И срещу Борисов, Цветанов и ГЕРБ като модел на партийно строителство и управление”, проф. Близнашки с готовност обслужи операцията на ГЕРБ по президентската идея за допитване до народа. Точно така – на ГЕРБ, защото именно партията на Бойко Борисов свърши основната работа по събирането на подписите. На 9 март отново лидерът на ГЕРБ показа и папките, събрани от структурите на партията, „какъвто ангажимент поехме пред комитета и българските граждани”. От акцията на Борисов се разбра, че инициативният комитет е събрал само няколко хиляди подписа, а партийните структури по места са осигурили по-голямата част от подкрепата. Подписите бяха предадени на проф. Близнашки лично от Бойко Борисов в централата на ГЕРБ и така борбата срещу статуквото се оказа обслужване на политическия реванш на тогавашната опозиция. За да бъде забелязан, хранещият амбицията да стане конституционен съдия от президентската квота професор дори заложи професионалната си репутация, внасяйки в парламента над 100 000 (!) фалшиви подписа.
№4, от лятото и есента на 2014 г. Въпреки всичко това проф. Близнашки не просто беше възнаграден с пост, а му беше възложено да организира… честни и свободни избори. Основното задължение на един служебен премиер обаче се оказа далеч не най-важното за конституционалиста, който се захвана на първо място да изпоназначи известни протестиращи. С приятелите си от жълтите павета той се снима неколкократно, широко усмихнат от факта, че „протестът е на власт”; покани ги и на тържеството по случай рождения си ден в Дом 2 на резиденция „Бояна”. Те пък от своя страна се фукаха, пускайки снимките си в социалните мрежи, нищо че пътем Близнашки обяви комунизма за „много красива идея”. Подкрепяха го и при настояването за разширяване на правомощията на служебния кабинет до степен да сключва договори за външни заеми, което вървеше с обяснението, че положението с парите е направо катастрофално.
Слава Богу, размотаването на „празни чекове” в ръцете на назначеното от президента правителство се осуети, но това не попречи в момент, когато държавата не можеше да помогне дори на наводнените райони, служебният премиер да пренасочи средства към „по-неотложни проблеми.“ Чак после научихме, че особено неотложен проблем се оказало благоустрояването на улица „Плиска” пред родната му къща в село Врачеш, която била асфалтирана непосредствено преди визитата му на местния събор „Боженишки урвич”.
№5, от пролетта на 2015 г. Христо Иванов, който запази поста си на правосъден министър и в редовното правителство на Бойко Борисов, започна да развива идеите си за съдебна реформа още в служебния кабинет. Тогава той явно се ползваше с доверието на проф. Близнашки, щом конституционалистът не каза и една лоша дума за него. Впоследствие обаче Близнашки не само забеляза колко „некомпетентен” е бившият му министър, а го атакува, че „няма нито един ден трудов стаж”, идеите му са “безумни” и даже „изнасилва” Конституцията. Нещо повече, внезапно промени и политическите си възгледи, като се материализира в качеството си на правен експерт в… лагера на ДПС!
Потресени от „политическото салто на Близнашки”, който мина на страната на онези, срещу които ужким се бореше, едни от двигателите на протестите намериха и логичното обяснение: „След разпускането на служебното правителство професорът по право се поизгуби от публичните прожектори, а при изработката на стратегията за реформа на съдебната власт неговите виждания явно не са били отразени в степента, в която е очаквал. Разбираемо е защо е разочарован, че не е във властта – той е свикнал винаги да се движи по гребена на вълната. И сега се изправя срещу принципите, заради които беше назначен за премиер, вероятно в опит да хване друга вълна.”
Че предстои метаморфоза №6, не бива да има съмнение, особено като се вземе предвид призивът на Корнелия Нинова блудните синове на БСП да се завърнат в редиците на партията. От тази гледна точка няма да е никак учудващо, ако Близнашки се окаже сред първите възвръщенци, което с лекота може да опакова в целофана на спешната нужда от защита на Конституцията. Тъй като съдбата обича да се шегува, остава му само една малка крачка, за да се превърне окончателно в „олицетворение на най-лошата възможна тенденция в средите на бившите комунисти – гърченето, мимикрията, надлъгването с историята”…
Навремето Татяна Дончева му беше направила чудесна характеристика – човек, който се обича толкова силно, че чак се ревнува от себе си. Смешно, но и не само смешно, защото всъщност става дума за явление. Такива сме виждали много, особено сред пропагандаторите на иначе високи идеали и възвишени принципи. Лицемери, които са си лика-прилика с обектите на яростните им критики, само дето имат нахалството да се обявяват за праведници. Службогонци, които за секунда изменят своите убеждения и преминават в лагера на противника, тъй като в името на кариерата са способни на всякакви подлости. Тарикати, заради които и Некрасов стигнал до печалния извод:
“Бывали хуже времена,
но не было подлей!”
За едно обаче не е бил прав Николай Алексеевич – сегашните съвсем не правят изключение. Сменили сме единствено „съвременниците“, но демагогията е същата. Швабс е тук и няма никакво намерение да се скрие вдън земя. Поне докато позабравим, не за друго, тъй като за неудобство никога не сме си и помисляли.
