Безсмислица е да се твърди, че западната цивилизация дължи всичко на своите езически и ислямски предшественици
Западът не съществува и е време да се откажем от самата идея за западна цивилизация.
Това твърди Кваме Антъни Апия в своята лекция „Райх“ по въпросите на културата, изнесена миналия месец. В своята същност Западът не е християнски, тъй като дори средновековното християнство е черпило много от своите идеи от езическа Гърция и Рим. Той не е гръцки или римски, заради това че споделя много от класическото си наследство с ислямския свят. Европа преоткрива Аристотел едва през 13-и век благодарение на преводите на произведенията на ислямския философ Ибн Рашд.
„Западът“ е изобретение на пропагандата на „студената война“, което ни прави комплимент с наратива, че в своята същност западната култура е демократична, прогресивна, рационална и научна. „Независимо, че предмодерна Европа не е нито едно от тези неща“, настоява Апия.
И наистина, дори през 80-те години на 18-и век наследството на атинската и англо-саксонската свобода не предотвратиха създаването на робска република в САЩ. Дори в рамките на нашия живот, Испания, част от географската сърцевина на Запада, се противопоставяше на либералната демокрация много след като тя вече беше покълнала в Индия и Япония, намиращи се на Изток, предполагаемия дом на „ориенталския деспотизъм“.
Но, ако Апия е прав, то китайската държава хвърля пари на вятъра. В деня след неговата лекция на островен курорт по течението на реката Янгдзъ бе открита шестата годишна конференция на Шанхайската академия на науките и Британското библейско общество, финансирана с държавни средства.
Защо? Защото китайците имат голямо желание да разберат Запада и неговия успех и защото мислят, че християнството има важна връзка с него. В техните възприятия западната цивилизация има устойчиви характеристики, към които християнството има ключов принос. Те разбират, че тяхната съвкупност е доста отличителна от китайската традиционна цивилизация и съвременната комунистическа култура и намират за уместно тяхното частично възприемане.
Но не се ли опитват китайците да направят нещо, което е без шанс за успех? Прав ли е Апия?
Вярно е, че концепцията за Запада е доста недодялана и прави пресилени контрасти между християнството и ислямския свят в епохата на Средновековието, между имперска Европа и Азия през 19-и век, между либералните демокрации и съветската империя през отминалия век и между северна Атлантика и „глобалния юг“ в днешно време.
Вярно е също така, че западната цивилизация намира много достойни за уважение неща в други култури и буквално е заемала от тях – не само по отношение на Аристотел, но и алгебрата от ислямския свят, храните на Индия, хартията и барута от Китай и изящните изкуства от Япония. Освен това, отгледаните в една култура хора могат да овладяват и възприемат идеи с чужд произход. Нещо повече, някои африканци и азиатци са понякога по-големи хуманисти от своите западни съвременници, много от които знаят повече за Бионсе и „Бъргър Кинг“, отколкото за Тома Аквински и Кант.
Както казва Апия, „не съществува ислямска същност, която спира принадлежащите към Дар ал-Ислям да възприемат различни неща от западната цивилизация, например християнството или демокрацията. Не съществува и западна същност, която да спре нюйоркчанин от какъвто и да било произход да приеме исляма“.
Истината, добротата и красотата със сигурност са трансцедентни спрямо времето и пространството; нито една култура няма монопол върху мъдростта. Все пак, има ценности, които са си повече „вкъщи“ в определена, конкретна култура, отколкото в друга, които са по-дълбоко вкоренени в нейните мисловни традиции, закони и институции. Може да се твърди, че първенството на индивида спрямо държавата е по-вградено в западните култури, оформени от християнството, отколкото в източните, оформени от конфуцианството.
Апия отива твърде далеч в размиването на отликите между „Запада“ и „останалите“, защото усилва прекалено много разликата между модерността и времето, което я предхожда. Да се твърди, че предмодерна, християнска Европа не е познавала нищо от индивидуализма, демокрацията, политическата свобода, рационалността или емпиричната наука е безсмислица.
Както илюстрираха Лари Зиедентоп и Ник Спенсър в своите книги, „Изобретяването на индивида“ и „Еволюцията на Запада“, самата идея за индивида и нейното централно място в западната култура произлиза от християнската представа за пророка, призван от Бог да защити справедливостта като по този начин се отделя от заобикалящата го човешка маса. Концепцията за права, принадлежащи на индивида пък е първо разработена през 13-и век от юристи, интерпретиращи канона, а не от философите на 17-и век.
По отношение на политическата свобода, християнският й произход прераства на Запад в институционално противостоене между държава и църква, което пък създава пространство за активно гражданско общество, нещо, което като цяло отсъства в ислямския свят. Коренът на демократичната отчетност пък е в късно средновековните опити за ограничаване на силата на абсолютистката папска институция чрез разполагане на върховната власт в колективно тяло на цялата църква, един де факто парламент.
Що се отнася до рационализма, никой, запознат с интелектуалната строгост на схоластичната философия и теология няма как да предположи, че предмодерния християнски свят не е познавал разума. Теолозите на 14-и век пък насочват естествените науки по посока на емпиризма като утвърждават библейската несигурност на създадения свят срещу Аристотеловата необходимост. Защото това, което е могло да бъде освен съществуващото, може да бъде опознато единствено чрез наблюдение, а не спекулация.
Апия и неговите последователи грешат: Западът съществува. Той има своята същност, макар тя да не е нито абсолютно отличителна, нито статична, нито вечна. Това, което западните космополити трескаво се опитват да погребат, китайците ясно съзират.
Текстът е публикуван в лондонския „Таймс“ на 29 декември 2016 година
Превод: Владимир Шопов
……………………………..
Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.
