Каквото преди интервюто, такова и след интервюто. За телевизионното интервю на президента Росен Плевнелиев става дума. Оценките от едната страна: най-вълнуващата, най-човешката изповед на най-добрия български президент, най-силната, най-отсрамващата България позиция в общността на демократичните държави и т.н. От другата страна: жалък завършек на безлично президентско управление, добре, че му се вижда краят, как пък не се удържа да се изложи и на тръгване, като се присъедини към това писмо до Тръмп, и т.н.
Тези дни научих тайната на един успешен човек. Успехът му е в това, че може да се ориентира в подобни бъркотии безпогрешно. Каквото и да е казал, в крайна сметка се оказва важното и вярното. Ако пък е премълчал, след време излиза, че най-мъдро е било премълчаването.
И как няма да е така, мислех си, след като е минал през безброй обучение по комуникационни умения, разрешаване на конфликти, работа в екип, стратегическо планиране и всички онези науки, които се свеждат до проверен в практиката алгоритъм за постигане на целта. Оказа се – нищо подобно. Човекът наистина беше минал през тези обучения, но тайната била съвсем на друго място и в друго време, някъде в детството му. Когато се окажел в странна за ориентиране ситуация, човекът просто си представял как биха реагирали възрастните хора от летните му ваканции – всички онези баби и дядовци на село, които не изричат излишни думи, безпогрешно оценяват хората по аналогия с някого от малкия си свят, не се впускат в сложни обяснения, защото живеят сред само истински неща и пътят им до истината е прост и кратък. За него тази школа се оказала по-трайна и по-вярна от обученията, базирани на последни психологически изследвания от световни авторитети.
Та, какво биха казали онези недокоснати от модерните ни страсти възрастни хора от моето детство, какво би им направило впечатление в интервюта на приключващия мандата си президент? Щяха ли да се впечатлят от твърдостта на позицията му, решимостта да я изразява, декларациите за преданост към България? Не мисля. Почти съм сигурна, че щяха да цъкат с уста и клатят глави само на един детайл от интервюта – фактът, че президентът Росен Плевнелиев и вицепрезидентката Маргарита Попова не са си говорили в последната една година.
И щяха да са впечатлени от това, не защото не отбират от геополитика и не са наясно със сложното международно танго в момента, а по друга причина – че човек е единен и затова най-малкото и най-голямото в него са свързани като ноти от една мелодия. Бива ли да не си говориш с човека, с когото работиш в една сграда и за едно и също нещо, а да символизираш единството на нацията, щяха да кажат. Може би не с тези думи, но в този смисъл. Бива ли да не можеш да се разбереш с колегата си, а да искаш да те разбира целия народ, че и целият свят? Вие сте се разделили на едничкото място, на което не бива разделение, а чакате народът да е едно, това щяха да кажат.
То изглежда дребно сега, направо дребнава подробност от едно интервю, покрило мащаба на световните битки. Само че, след време ще се окаже най-важното, най-трайното, с което този президентски мандат остава в историята ни – разделението, неможенето вече дори да си говорим.
