В крайна сметка всичко опира до това кой къде си е забил флага, независимо как. Ако търсите концепция в досегашните приказки на новия президент Румен Радев, горе-долу това ще е. За задаващата се червена ревизия има предостатъчно условия и знаци. От руското нахлуване в Украйна преди повече от две години е съвсем видима промяната в БСП и усилването на анти-европейската реторика. Откровеният слугинаж на АБВ пък е известен много преди създаването на самата партия. И двете партии вече не намират за необходимо да си играят на про-европейска идентичност, защото нуждата от външна легитимация е много по-ниска. Новите ревизионистки планове на Москва спрямо юго-източна Европа също са очевидни и се осъществяват все по-агресивно. Достъпът до еврофондове вляво никога не е бил фундаментално основание за про-европейска политика, защото те се компенсират от далеч по-лесните и безотчетни далавери ала Белене. Те и без това трудно се разбират от масовата публика и като цяло минават безпроблемно.
Достатъчно известна е координацията на самата кандидатура на Радев с Москва, видима е и от промотирането му през кликата на бившия президент Първанов. Дори евентуални намерения за дистанция от АБВСП са обречени, защото политическата задача на Радев е повече от ясна, отваряне на всички възможни канали и подготовка за връщане на власт. Инсталирането на партийния гаулайтер Йотова в президенството ще е основен механизъм за осъществяване на това задание. Дори да бъдат назначени по-малко ретроградни фигури, Радев и неговите босове ще се спрат на достатъчно еднозначни хора, които ще стартират постепенното изместване на евро-атлантическото място на страната.
Радев наследява много отчетливо очертан политически и поведенчески пример. Росен Плевнелиев ще остане в историята ни с ясни, категорични и устойчиви позиции по ключови въпроси във време на криза и дълбоки политически и институционални промени. Те включват задълбочаване на европейската интеграция в ключови сфери като сигурността, миграция, икономиката, укрепването на НАТО в отговор на нарастващите заплахи, енергийната диверсификация и европейския енергиен съюз, реакция на руската агресия в Украйна, санкциите срещу това неприемливо поведение, ускорената модернизация на българската армия, подкрепа за постепенната интеграция на държави като Украйна и Грузия, назоваване и опит за противопоставяне на руските кибер атаки. Списъкът може да бъде продължен.
Високата летва, поставена от отиващия си президент идва и от намирането на успешна формула за поддържане на този дневен ред и неговото публично налагане. Тя включва ясна политическа идентичност на служебните кабинети, добра президентска дипломация, непрестанна политическа реторика, добра работа с ресорните министри дори в коалиционния редовен кабинет, ясни и твърди позиции по текущи външнополитически въпроси и подкрепа за усилията на гражданското общество. Това поведение не просто разшири границите на възможното политически присъствие по ключови теми, но и еднозначно обозначи позициите, от които страната ни не трябва да отстъпва, ако желае да затвърди мястото си в ЕС и НАТО. В този смисъл, отклонението на Румен Радев ще бъде съвсем видимо и лесно забележимо. Мълчанието ще е напълно достатъчно, както и кухите алабализми в стил Първанов.
Разбира се, дълбочината на червената ревизия зависи и от предсрочните парламентарни избори. Без доминирано от БСП правителство Радев и неговите идеолози няма да бъдат в състояние активно да разглобяват установеното място на страната. Именно през изпълнителната власт минават повечето позиции и мерки, които могат да бъдат в основата на подобен опит. И до ден-днешен Георги Първанов с неговия „голям шлем“ остава учебникарски пример за подобен подход. Слаби кабинети със сложни парламентарни мнозинства могат обаче също да бъдат удобни за новия президент. Особено ако в тях участват най-големите от всички възможни патриоти, които вече имат достатъчно амбивалентни позиции спрямо ЕС и НАТО. Един шумен и опортюнистичен Марешки ще има същия ефект. Предстоящите сътресения и промени в двете големи организации ще изискват не просто активни, но и целенасочени про-интеграционни позиции и действия от българските власти. На този фон, дори стоенето на едно място ще е равнозначно на регрес и пълзяща ревизия на мястото на страната. Към настоящия момент, подобен сценарий изглежда съвсем реален.
Със сигурност голяма част от усилията на новия екип ще бъде насочени към подкопаването на гео-политическото място на страната и чрез концептуална подмяна. Една от тях е свързана с култивиране на идеята за „равна дистанция“ във външната политика на страната, баланси и т.н. За ЕС и НАТО все повече ще се говори сякаш са някакви външни на нас структури, а сложността на глобалната ситуация ще служи за алиби на подобна „многовекторна“ политика. Тези дни в едно интервю Радев вместо членство започна да говори за „избор“, сякаш сме 1995 година. За Алианса и без това почти нищо вече не се чува от политици и медии, така че тук нещата просто ще се задълбочат. Ще чуваме за авторитарния Ердоган, но нищо за агресивния Путин. Украйна ще изчезне от външнополитическия хоризонт, а „нормализацията“ на отношенията с Русия ще бъде представена като триумф на „здравия разум“.
Друга подмяна, която ще се засили е представянето на позициите на ЕС като външни за България. Дистанцията между тях и нас ще се възпроизвежда в публичната реторика, за Брюксел ще се говори като „нов голям брат“, ще се притъпява и подкопава нашата принадлежност, ще се подценява степента, в която Брюксел е и София. Ще чуваме все повече и нещо, което контра-вицепрезидента Маргарита Попова напоително обяснява: „трябва много внимателно да си търсим мястото в света“. Сякаш милионите български деца, работници, фирми и институции вече не са направили този избор. И сякаш е необходимо някаква фалшива и претенциозна дискусия по тема, която е напълно очевидна. Ревизията изисква именно подобно поведение на непрестанно съмнение, несигурност и проблематичност на българското естествено място в Европа.
Ще чувате приемливи и познати думи като „европейски избор“ или „диверсификация“, и ще виждате добре познатата подмяна. Неговите кукловоди са достатъчно опитни в създаването на измислени реторически реалности, поне преди влязат във властта и да започнат да вземат конкретни решения. Например, тези дни Радев започна да обяснява на западно-европейската аудитория важността на енергийната диверсификация. Направи го без дори да спомене, че на практика едва през последните две-три години стартираха реални усилия тя да стане факт. Накрая, разбира се и очаквано, всичко завърши с „южен поток“. Надали е много трудно например да приказва за модернизация на армията, за „достойно място в НАТО“ и в същото време да продължи да работи за запазването на руската ни зависимост в различни посоки. Всъщност, палитрата от теми е толкова широка, медиите толкова беззъби и вниманието толкова притъпено, че повечето хора въобще няма и да усетят тази хитра подмяна.
Рано или късно всички ние ще застанем пред въпроса за колективната ни убеденост, вяра и готовност за отстояване на европейската принадлежност на страната. Президентството на Румен Радев приближава този момент. Макар всички те да имат дълбочина, все пак не трябва да забравяме, че когато централно-европейските нации правеха убедено бързи и дълбоки реформи, за да се присъединят в максимално кратки срокове към ЕС и НАТО, нашите социалисти и общество бяха лесно приспани от „плавния преход“, предлаган като сладка илюзия на гео-политическото безвремие и грандиозна вътрешна кражба. Едва неговият тежък крах (когато пост-комунистическите елити разграбиха достатъчно, според удобството на този модел) българите внезапно се сетиха за други алтернативи. Впоследствие, интеграцията стана част от цялостния пакет на реформи по неизбежност. През последните години тя отново тихомълком зацикли без дори да е същностно завършена. Покрай натиска за промени в съдебната система дори ясно започнаха да се очертават контурите на анти-европейско говорене и действие. През идните години предстои да разберем доколко българите са убедени в своя европейски избор и склонни да го защитят.
