Когато снежната покривка се задържа за дълго по столичните улици и тротоари, стана безпощадно ясно, че София е много, много мръсен град. Няма как да е иначе: от десетилетия булевардите на града се мият единствено преди Великден, а малките странични улички дори в идеалния център разчитат единствено на проливните дъждове. Кучешките изпражнения винаги покриват тротоарите и парковете, снегът и ледът просто ги открояват. Фасадите на сградите почти навсякъде са олющени, през топлите сезони дърветата само отклоняват вниманието. През тази люта зима проличаха и други неща. Че цената на билетчето не доведе до промени в студения градски транспорт. И че „Топлофикация София” пак е първенец по жалби на потребители, а общината не прави нищо по въпроса.
Но ето, че този път на столичани е даден шанс да променят нещата. В края на миналата година СО призовава гражданите към партньорство в изграждането на дългосрочна визия за София и крайградските й територии. Координационен екип от различни професионалисти обобщи резултатите от онлайн анкета за бъдещето на града и изготви предложение за визията, което в последния ден на месец януари ще бъде подложено на обществено обсъждане. Работата по документа продължава със срещи и дискусии, а временната му версия е публично достъпна и отворена за коментари.
На пръв поглед това е заслужаващ адмирации опит да бъдат приложени принципите на полисната демокрация – гражданите са призовани да определят приоритетите за развитието на своя град до 2050 г., да очертаят проблемите и набележат стъпки към решаването им. Но резултатът досега е, че от около 2 милиона живеещи в София само 2400 са отговорили на онлайн анкетата, а публичните дискусии се превръщат в говорилня и рестарт на стари идеи. Повечето предложения касаят инфраструктурата, а създаването на нормална инфраструктура в един столичен град не може да е цел на една дългосрочна визия, трябва да е минимално задължително условие. Сред по-свежите идеи е тази на проф. Александър Кьосев и неговите студенти културолози: „София грозна отвън, красива отвътре”. Тя призовава към вдъхване на нов живот на вътрешните дворове между блоковете в центъра на столицата, които сега са преградени и най-често превърнати в боклукчарници.
Ако се разровим в старите вестници и документи, ще видим, че всичко, звучащо за младите участници в дискусиите като ново, вече е било обсъждано преди. От 15 години има стратегии за уличното осветление на града, за преустройството на знакови места като Перловската река, „Площад Славейков”, ул. „Граф Игнатиев”, градинките на „Свети Седмочисленици” и „Кристал”, за общ урбанистичен дизайн на центъра и кварталите. Но на практика какво се получава. Една фирма печели обществена поръчка за направата на тротоарите, друга – за поставяне на колчетата срещу паркирането на коли по тях, трета – за озеленяването на района. Дори дизайнът на бул. „Витошка” се сведе до единна концепция за изграждане на стъклено- найлонови бараки към заведенията, които препречват пътя на пешеходците.
Основният проблем на София е, че е убежище на хора, които не се познават, не си сътрудничат, не се обичат и не се отнасят към града си с любов. Това е град, в който всеки в някаква степен се чувства неудобно и не го усеща като свой. Един град може да се нарече добър и „свой”, когато е уютен и удобен, както за своите граждани на 8 месеца, така и за тези на 88 години. Когато има любими пространства за срещи на хората от всички възрасти. Когато не е микс от спални помещения и метро, отвеждащо до работните места, а дом, който хората припознават като място, в което ще живеят и техните деца. Когато не удовлетворява предимно битови очаквания, а поражда мечти.
Търсенето на визия за развитие и управление на София трябва да бъде под мотото „Обичаме НАШАТА София“. Защото обичта е в основата на всичко. Да си спомним писателя Константин Константинов, който преди около сто години написа: „За нас всинца, които мечтаехме да видим нашата страна наред с другите, София не бе само столица, не бе само град, дето удобно и весело може да се живее: тя бе всичко. За нас тя бе душата на тоя затворен народ,… това малко сърце, тая София, нашата срамежлива гордост, тъй нежна, когато цъфтят липите и дивите кестени!”
В тази посока трябва да се зададе обединяващият фокус, основното послание на трансформацията: да превърнем София в град на хора, които обичат своето населено място, чувстват се съпричастни към градската среда, участват в процеса на урбанизация и са щастливи да живеят заедно. Град, който е еднакво толерантен и привлекателен за младите и възрастните, за самотните и семейните с деца, за богатите и социално слабите. Който дава усещане за сигурност. Град със стабилно икономическо развитие, в който хората са уверени в утрешния ден и виждат в него и бъдещето на децата си. С устойчива архитектура, запазени зелени площи и пространства за активен социален живот.
После да се набележат стъпки към реализацията на целите. Голямата грешка на всички визионерски идеи за промяна на София е, че гражданите пропускат началото и не са допуснати до същността. Те трябва да се привлекат като партньор на общинарите още в процеса на устройственото планиране. Да участват в обсъждането и изготвянето на общия устройствен план или промените в него. Последният ОУП на София е приет през 2009 г., но дори мнозинството общински съветници едва ли са прочели и част от неговите около 330 страници.
За да се чувстват гражданите съпричастни към развитието на своя град, трябва да се научат да решават заедно конфликти и да им харесва да се забавляват заедно. Трябва и да се ангажират хората с поддържането и почистването на градските пространства. Човек обича и цени само онова, за което се грижи. Не става дума да върнем „ленинските съботници”, но не бива и да се ограничаваме до инициативата за еднократни пролетни почиствания – това не е достатъчно, за да се изчисти и обикне този град.
Има няколко въпроса, които са основополагащи за визията. Как да развиваме София, съхранявайки идентичността й? Какво от облика на столицата трябва на всяка цена да бъде запазено? Как да възстановим баланса функционалност – самобитност в новата визия за града?
Урбанистите виждат две опасности. Едната е да превърнем град с две-хилядолетна история в столица без право на нов облик. А другата – София да се обезличи напълно, превръщайки се от града на Константин Велики в банален административен център, в който основни забележителности ще са метрото с надземните и подземни паркинги. Би било прекрасно, ако успеем да превърнем София в град, който носи привлекателния колорит на Балканите, но и подредеността на европейски град. Още през 1939 г. интелектуалецът Боян Болгар е написал: „София е град на половин порциите. Ни вярна самобитност, ни вярно европейство. Средност или по-точно посредственост. София сякаш няма свой образ. Навярно затова и харесвам мъглата в София. Тя извършва един голям подвиг (голям за нас, българите): омекотява.”
Необходима е дискусия за онова, което задава лицето на столичния град – пространствата и сградите, носещи духа на историята (църквите „Св.София”, ротондата „Св. Георги”, малката и голямата „Св. Петка”, двете джамии, Археологическият музей, бившият Дворец и мн.др). Те би трябвало да са част от живота и на новите поколения. Може да помислим над идеята на арх. Христо Генчев бул. „Цар Освободител” да е пешеходна зона в сърцето на града (нещо като „златния резерв” на столицата). Или да подемем инициатива за възстановяване на изгубени емблематични за София места, като кафенето ”Цар Освободител” (в градинката до Руската църква, обезсмъртено в шаржа на Ал. Добринов), където се е събирал цветът на столичната интелигенция.
Дискусиите трябва да са предхождащи промените, а не постфактум, като в случая с Централната баня, превърната в музей. Празните зали на музея са доказателство, че най-доброто за банята беше да си остане баня, да се преустрои в модерен СПА център. Но има ли смисъл да си говорим всичко това, след като връщането назад е почти невъзможно?
Датският урбанист Ян Геел (известен у нас с книгата си „Градове за хората”) призовава за изграждане на градска среда, планирана с човешки мащаб и пешеходна перспектива. „Защото градовете, които създаваме, впоследствие създават нас.” В книгата „География на гения” американският журналист Ерик Уайнър, перифразирайки африканската поговорка, че за отглеждането на едно дете е нужно цяло село, отбелязва, че за появата на една творческа личност е нужен цял град. Неоходима е градски тип среда, която стимулира срещите и общуването между хората, провокира игровия подход, създава условия за забавления, които вдъхновяват. Ян Геел разказва за строителен инженер от общината в Копенхаген, който вярвал, че целта на добрия градостроител е да намали трафика по улиците, за да даде възможност на хората да се движат, опознават и раждат идеи. И години наред, бавно и почти незабележимо променял улиците така, че ставали все по-тесни и трудни за преминаване на коли. Намалявал и паркоместата с по 2 процента годишно. „Ако го правим бавно – казвал, – никой няма да забележи и след 10 години ще имаме с 20 процента по малко места за паркинг в града и 20 процента повече място за хората.”
А у нас разрушихме мавзолей, за да го превърнем в паркинг в сърцето на столицата.
