Отегчението е простено. Надали са много изненаданите от поредната вълна хаос и караници в българската широка десница и видимата досада, с която доста хора реагират. Някои сигурно вече гледат на случващото се като на сериал, в който най-интересният въпрос е дали и този сезон ще приключи като предишния. Други отдавна са загубили интерес и претръпнали и разочаровани са насочили политическото си рацио към партията на властта, поне досега, ГЕРБ. Всъщност, именно нейният очакван залез сега активира дясното политическо предприемачество, макар данните да сочат, че гласоподавателите на доскорошния хегемон са поели в най-различни посоки. Историческият принос на българската десница за мъчителната трансформация на България е може би последното, остатъчно основание за внимание към нея.
Реформаторският блок бе политически неизбежен след дългата година на протести (2013 – 2014-та), които отвориха неочаквана възможност. Вината за безкрайните разделения и ниските изборни резултати бе тактически заметена, а перспективата за участие във властта твърде реалистична. Блокът с ГЕРБ приличаше на устойчив и приемлив вариант за политическо бъдеще, докато немалкото обмислящи политически кариери протестиращи наглед безкрайно претегляха плюсовете и минусите на подобен скок в неизвестното. Биографичната шарения вътре в него бе частично компенсирана от смисления, но очаквано и бързо изолиран граждански съвет. Извън съмнение е, че коалиционното правителство овладя поредния срив, оставен от БСП и нейните сателити, стабилизира страната, върна я на правилното място геополитически и дори захвана някои реформи в зациклили сектори. И горе-долу толкова.
Слягането във властта бе придружено с линеещо желание за промяна. След някои първоначални импулси в правосъдието, здравеопазването и образованието бе загубена посока и динамика, а от министерството на икономиката на практика не се чу нищо. В отбраната стартираха идеи за модернизация и отдалечаване от руската зависимост, но лошо изпълнение и бърз натиск пресякоха сериозни промени и тук. Вместо да потърсят рестарт на управлението, останалите политици в блока започнаха да обясняват, че всъщност живеем в най-добрия от всички възможни светове, с което раздразниха дори тези, които оценяват известните ползи и прагматизъм от напускането на позицията на блестяща интелектуална изолация. Така вместо гаранти на изпълнение на коалиционното споразумение те започнаха да приличат на личен придворен персонал на премиера. Обезличаването вече засяга дори ключови теми като евро-атлантическата принадлежност на страната. Наскоро Даниел Вълчев съвсем открито заяви, че десницата трябва да престане да се фокусира върху анти-комунизма, ЕС и НАТО. С оттеглянето на ДСБ, Христо Иванов и различни членове на гражданския съвет, блокът съвсем заприлича на струпване на лидери на партии с нулев или минимален авторитет.
„Нова Република“ стартира с някои важни позитиви. ДСБ бе първата партия, която назова проблемите в отишлия си кабинет, начина на участие на реформаторския блок в него и зациклянето на реформите. Радан Кънев, заедно с Христо Иванов, открито назоваваше тежките дефекти в прокуратурата и при съдиите и спомогна за превръщането на тази тема в основна за цялостния политически, социален и икономически живот. Като депутати Мартин Димитров и Петър Славов оставиха отчетлива следа независимо от трудностите, които срещат по-активните народни представители в нашия Парламент. Привличането на уважаван, макар и малко популярен политик, като Господин Тонев също заслужава да бъде отбелязано. Самата платформа е добър политически документ, който е доста по-цялостен и смислен от този на „Да, България“ например. В същото време, минусите също се понатрупаха. Критиките все повече звучат като нравоучение, което на моменти граничи с истеричното. Опозиционната роля на Кънев премина в трескава амбиция, при която той се видя като президент, а после и премиер. Връщането към морално-поучителната поза бе лишено от достоверност след като на местните избори именно той се опита за играе real politik и се провали. Първоначалната близост с фамозни царски фигури като Борислав Великов също остави неприятен политически привкус. Членовете на новата платформа оставят впечатление, че по-скоро иде реч за ДСБ +, отколкото за същностна нова формация.
„Да, България“ си е поставила най-трудните задачи. Изборът на партийната форма е по-скоро заявка за политически реализъм, но цялостния път до нейното създаване подсказва друга логика на развитие. Биографично, тя е вкоренена в мъчителното изкристализиране на публичния ангажимент на различни участници от протестите срещу правителството Пеевски-Орешарски. Със структурирането на партията приключва проточилия се процес на постепенна политизация, който вече роди различни неправителствени и партийни структури, например ДЕОС. Гражданските структури са предимно ориентирани около съдебната реформа и имаха различни успешни инициативи, които заедно с усилията на самия Христо Иванов фокусираха вниманието върху нея. Най-същественото е, че успяха да изведат тази промяна на преден план, да „пречупят“ през нея зациклянето в други важни публични системи и развитието на страната. Положително е и протягането на ръка към българите зад граница, макар това да не е новост. Радан Кънев го прави от доста време. Престоят на Иванов във властта пък му позволи да изгради политическа биография и донякъде образа на непопулистки анти-системен играч с конкретни идеи и предложения, а не просто общи критики и недоволство. За да не попадне в стари и добре познати дилеми, партията всъщност прави опит да функционира като социално движение. Избягва остри разделителни линии като ляво-дясно или изток-запад и представя пътя напред в системни категории и ползи, от които би следвало да спечели широкото гражданство.
Ако не друго, това усилие поне не повтаря логиката на механичните събирания и разделяния на остатъчната десница. То обаче съдържа множество трудности и противоречия, с които трябва да се справя. Съдебната реформа е превърната в универсален код за промяна и просперитет, който е не просто абстрактен, но и за мнозина непонятен или пък периферен. Центрирането около тази тема трудно ще свика много хора „под знамената“ и рискува да остане твърде интелектуална позиция, макар и нелошо инициирана на политическия терен. Партията излъчва и твърде лежерно усещане за политическо време. Нейните потенциални поддръжници са не просто притеснени от дегенерацията на страната, а имат усещането, че след няколко години шансовете за нейната модернизация напълно ще изчезнат. Все повече хора имат поне интуитивно разбиране, че подобна промяна не е по силите на нито един политически субект, особено пък съвсем нов. По тази причина сякаш сегашния баланс между опитите за собствено утвърждаване и сигналите за бъдещи партньорства не е от особено подходящ. Непонятно е и забавеното включване на хората извън непосредствения кръг съмишленици на Христо Иванов, които ще придадат завършеност на политическия облик на партията. Впечатление правят и твърде лежерните външнополитически позиции и изяви, които контрастират не просто с кризисното състояние на ЕС и НАТО, а и очевидната руска стратегия за тяхното подкопаване и ефективно функциониране в държави-членки като България.
Антагонизмът на малките отлики обяснява в немалка степен случващото се в момента. Стесненото социално поле, върху което функционират тези политически структури допълнително прави битката още по-ожесточена. Както и преди, личните битки имат важна роля. Например, без все по-шумната раздяла между Кънев и Иванов сигурно нямаше сега да наблюдаваме две отделни организации и хората от двете страни да търсят ненужно настървено идейни различия и идентичности. Единият рискува да направи партия на съдебната реформа, а другия римейк на софийския елит. Особено впечатляваща е неспособността на десницата да разбере гео-политическата бездна, към която се е запътила България. Сякаш имаме цялото време на света и сякаш не сме свидетели на най-откровеното и организирано подкопаване на ЕС и НАТО в тяхната история. За съжаление, това не е голяма изненада, защото сегашното политическо поколение така и не се научи как да използва членствата в ЕС и НАТО за реформи вътре в страната. Нещо, което техните предшественици успяваха да правят в немалка степен. Ако някой се надява, че ще успее да модернизира страна, която е на ръба да изпадне от ключовите си опори и гаранти за развитие, той е в състояние на дълбока заблуда.
Играчите може да са сравнително нови, но дилемата е добре, до болка позната. Тя е в съвместяването на политическата рационалност на ангажимента и промяната и ценностите и идентичността, на приемливия компромис и високите цели и очаквания. Политическото представителство не е създаването на уютна среда и организация, а и намиране на трудните пътища за възможното отстояване на ценности и интереси през публичните институции. Опитът за моделиране на социалните и политически нагласи заслужава уважение, но остава самоцелен, ако не разпознае собствените си граници и подмине задължението за представителство. Напълно възможно е след задаващите се избори широката десница да се окаже в добре познатата ситуация от пролетта на 2013 година, когато всички колективно се оказаха под чертата. Голямата червена арогантност и гражданската енергия тогава спасиха потъналите гемии, но повторение не е особено вероятно. Най-малкото, защото противникът е понаучил някои уроци и станал доста по-хитър, а и площадът изглежда необратимо пуст.
