Едва ли има по-разделящ образ от този на свободно навлизащите в Европа имигранти и бежанци през лятото на 2015 година. Триумф на европейската солидарност или началото на края на нейната цивилизация? Залогът на случващото се бе толкова бързо вдигнат, че роди по-скоро политическа истерия без пространство за разговор, или-или. Подобна симетрия на интензитета на позициите затруднява диалога, но и самоцелното търсене на синтез между тях не носи особени ползи. Може би един от най-дискутираните въпроси остава този за основанията на отключените от това наглед безконтролно движение на хора страхове. Истерия без основания или пълен срив в институции, политики и политическа воля за овладяване на процеса?
Едната страна заговори за безскрупулна и лишена от основания експлоатация на страхове, а другата контраатакува с настояването за историческа безотговорност с дългосрочни последствия. Подобни сблъсъци обаче изискват внимателен поглед към реалния контекст, в който се случват събитията, а не просто присъединяване към едната или другата страна. Такова усилие ще открие, че на практика повечето западно-европейски общества са от доста време в процес на ускорена имиграция, която започва да променя социални и културни баланси във времена на нарастваща нестабилност и несигурност.
Много често критиците на скептичните гласове спрямо имиграцията настояват, че всъщност проблемът е оптичен, тоест в неточните възприятия за относителната тежест на имигрантите и бежанците. С други думи, нищо кой знае какво не се случва или няма да се случи, ако Европа приеме в дадена година един милион бежанци и имигранти. Често подобни цифри се контрастират с общия брой европейци, за да се генерира контекст, който минимизира последствията. По този начин времето се стеснява до един конкретен отрязък, а самото събитие се лишава от по-широка среда, която в крайна сметка влияе върху възприятията и нагласите на хората. Обобщени от Pew Research Center данни за периода 1990 – 2015 година дават особено интересна и полезна картина, от която е видимо бързо и значимо нарастване в много европейски държави на родените извън „стария континент“. Например, в рамките на 25 години техният брой в Италия нараства от 3% на 10%, в Германия от 8% на 15%, в Испания от 2% на 13%, в Дания от 5% на 10%, в Швеция от 9% на 17%, в Австрия от 10 % на 17%, в Ирландия от 6% на 16%, в Норвегия от 5% на 14%, във Финландия от 1% на 6%, в Холандия от 8% на 12%, в Гърция от 6% на 11%, а в Чехия от 1% на 4%.
С други думи, става въпрос за удвояване или утрояване на броя на имигрантите, а в някои страни за още по-ускорено нарастване в рамките на малко повече от две десетилетия. Разбира се, подобна тенденция не е единствена причина за социално и политическо недоволство, което е видно от нейната динамика и при доста по-ниски нива на нарастване. Например, във Франция увеличението е от 10 на 12%, в Белгия от 9 на 12%, в Унгария от 3 на 5%, а в Словакия от 1 на 3%. В Полша има дори намаляване на брой на имигрантите от 3 на 2%, докато в България увеличението е минимално, от под 1 на 1%. Ясно е, че цял набор от други фактори имат пряко отражение – характер и динамика на икономиката, способност да интегрира имигранти, социални стимули за участие в икономиката или само-изолиране, културни политики, модели на междугрупово и междуетническо общуване, точния състав и произход на самите имигранти, намерения за заселване и т.н. Същественото е обаче, че подобно ускорено и на места доста драматично увеличение на имигрантите е отчетливо и важно фоново условие, което катализира допълнително недоволството от случващите се вълни от имигранти и бежанци. С други думи, проблемът не е просто „въобразен“ или изваден от контекст.
Нещо подобно може да се види и от британския казус, който се коментира много през последните години. И там темата за имиграцията доминира от доста време и на практика се превърна в основен въпрос, през който партията на независимостта успя да наложи много от своите евроскептични тези и в крайна сметка предизвика успешния референдум за напускане на ЕС. И тук е видно познатото разделение, при което едната страна директно отрича значимостта на нарастващата имиграция, докато другата я представя като едва ли не единствения значим процес, определящ бъдещото на страната. Интересна е обаче динамиката на миграционните процеси през последните години, защото те дават добра представа за част от причините, поради които Фараж и компания бяха успешни. По данни на британските служби за статистика могат да бъдат изолирани два отчетливи периода.
След години на доста завишена имиграция в резултат на деколонизацията, между 1970-та и средата на 90-те години на миналия век на практика баланса между пристигащи и напускащи страната е почти нула. Между 1970-та и 1985-та дори има лек превес на броя на емигриращите. През следващите десетина години пък се наблюдава постепенно нарастване на установяващите се във Великобритания. Средата на 90-те е съществения момент в развитието на тези тенденции, когато стартира осезаем и устойчив скок на имиграцията. За около 5 години, до 2000-та годишно в страната пристигат около 100-150 000 души. С началото на новия век обаче тази годишна цифра се покачва бързо към 200 000, а през последните 5-6 години средно годишната стойност е вече около 350 000. С други думи, само в рамките на две десетилетия няколко милиона души пристигат и се установяват във Великобритания.
Напълно възможно е много европейци да не са толкова притеснени от абсолютния брой на пристигащите в техните държави, колкото от темпото, с което това се случва. 25 години не са дори генерационен хоризонт и е нормално да се очаква, че много хора просто го екстраполират върху бъдещето, тоест очакват запазване и дори увеличение на имиграцията. Нещо, което всъщност данните в повечето случаи потвърждават. Тази динамика и нарастващото усещане за неработещи политики и инструменти за реакция генерират и чувството за загуба на контрол и неуправляемост, което е все по-осезаемо в мисленето на много европейци. В подобна ситуация спокойния и балансиран разговор става много труден и затова различни други елементи от него като икономическа необходимост или различните ползи от имиграцията отпадат или минават на заден план. Удържането на такъв разговор обаче не преминава през това да обясняваме на притеснените европейци, че очите им грешат, а страховете им нямат основание и са просто резултат от тяхното объркано въображение.