Дъщерята на наши близки има проблем. С тоталитаризма. Не го разбира и това е! И написано по въпроса за тоталитаризма има, и преподавано за тоталитаризма има, и учител (най-вероятно с житейски опит от тоталитаризма) има. Неразбрана работа.
Дъщерята на нашите близки е прекрасно и умно момиче. В трети клас…
Няма да ревна гороломно срещу учебните програми и авторите на учебници. Аз съм от онези умните, дето умуват. Те пък са от другата част на поговорката. Просто ще продължа кратката история с неизбежната поука по-нататък.
Умното момиче с отличен успех и слабо разбиране на тоталитаризма се прибрало вкъщи, въздъхнало и погледнало безпомощно майка си и баща си. Те също въздъхнали и заразказвали за тоталитаризма. Сигурно и от собствен опит. В края на образователната вечер момичето отново въздъхнало и казало (изглежда повлияно и от краткия февруарски интерес на медиите към Васил Левски): „Разбрах. Тогава сме били в комунистическо робство.”
Някъде в последните години на деветнадесети век в Лондон пристига руски княз. Привлича вниманието на висшето английско общество и на един писател. Князът се казва Пьотр Кропоткин, а писателят Оскар Уайлд. От тази среща се ражда една от най-прекрасните приказки в нашия свят – „Щастливият принц”. Тази красива и тъжна история от момента на написването си и досега сигурно е направила от милиони малки момчета и момичета по-добри и отзивчиви за чуждата болка мъже и жени.
И кратко и необходимо уточнение. Княз Пьотр Кропоткин е един от идеолозите на анархизма. Само по себе си доста сложно за обяснение философско учение, идеология и политическа практика, ако някога решим да го въведем в учебната програма на третокласниците…
От около десет години забелязвам странна празнина в знанията на младите очи срещу мен. Въпросите за Андерсен, Уайлд, О’Хенри и други приятели на увлекателната кратка история увисват в тягостна безтегловност. Доста тревожно. Защото в едно от забележителните си есета „Кеведо” Борхес пише кратко и ясно: „Няма писател със световна слава, който да не е изсякъл паметен символ”. Точно като Грозното пате и Оловният войник на Андерсен, Щастливият принц на Уайлд, Подаръците на влъхвите на О’Хенри. Тези паметни символи на доброто, злото, изпитанието, саможертвата, грижата за близкия и непознатия, преодоляването, живота и смъртта са свършили за милиони деца повече работа от милионите сложни думи на милиони филолози, педагози, автори на учебници и учебни съдържания.
Дали обаче родителите, чели и слушали тези кратки истории все още искат и имат време да ги разкажат на децата си?!
И сигурно добре знаете – толкова кратки са тези истории, защото някога са писани за тесните страници на вестниците. Модерните медии от онова време на старите хартиени полета, та и до днес, могат да разказват увлекателни приказки за малки и големи. Дали обаче все още го искат?!
Може би, да! Преди седмица една кратка приказка без думи спечели онзи „Оскар”, който тук всички така чакахме да ни споходи. Най-приказното в състезанието на рисуваните приказки бе, че и Сляпата Вайша на Теодор Ушев и Свирчо на „Пиксар” са… с различни очи. Е, симпатичното пиле ги ококорва разногледо само в един от най-важните моменти на петминутната рисувана притча, но как само го прави?!
Гледайте задължително „Свирчо”! Нямате нужда от преводач. Там думи няма. Едва ли обаче по-добре може да обясните на едно дете глобалния проблем за срещата на различните култури, за емигрантите, за знанието, което другият може да ни даде и ни промени към добро. За това как преодолявайки детските си страхове и предразсъдъците на родителите си, можем да станем по-опитни и успешни от тях.
Гледайте задължително „Свирчо”! Имате нужда от припомнянето, че майсторската къса приказка е задължително знание за вас и децата ви. Затова – гледайте я заедно и поговорете за нея. А после се опитайте да им пробутате и нещо от Андерсен, Уайлд и О’Хенри, ако все още не сте го направили.
И накрая – без предубеждения и пристрастия. Кое помогна на „Свирчо” с различните очи да насочи предпочитанията към себе си и спечели „Оскар” пред момичето с различните очи. Отговорът е също така кратък. Това филмче е изпълнено от начало докрай само с едно – физика на радостта…
