Джонатан Еял, Foreign Affairs
Превод: Владимир Шопов
Между 17 и 19 февруари ръководителите на НАТО се събраха на мюнхенската годишна конференция по сигурността, за да препотвърдят своя ангажимент към общата отбрана. За европейците, конференцията предостави първа възможност за ориентация във военната политика на американския президент Доналд Тръмп, който преди време отписа НАТО като „остаряла“ и изрази съмнения дали бъдещето на ЕС „има особено значение за САЩ“. Конференцията се състоя и малко след като американския министър на отбраната, Джеймс Матис, каза на европейските лидери, че „американците не могат да се интересуват повече за сигурността на техните деца отколкото самите европейци“.
Независимо от напрегнатата атмосфера, и американци и европейци се държаха по-възможно най-добрия начин в Мюнхен: американският вицепрезидент Майк Пенс и генералният секретар на НАТО, Йенс Столтенберг, заявиха своя продължаващ ангажимент към Алианса. Все пак, истината е, че независимо от подновяването на обета, транс-атлантическите отношения са изправени пред най-голямото си предизвикателство от десетилетия с една завръщаща се Русия на изток, с ЕС изправен пред най-голямата си криза от десетилетия и американска администрация лишена от търпение спрямо „безплатния обяд“ на своите съюзници.
НАТО се нуждае от реформи. Рецептата на Вашингтон за нужните промени обаче (ограничаваща се до спазване от страна на европейците на фиксираните цели за разходи за отбрана) е подобна на фиксациите на старите икономически планировчици на Съветския съюз – разходи, а не резултати. По тази причина фокусът на администрацията на Тръмп върху споделянето на тежестите всъщност замъглява начините, по които НАТО може да стане по-ефективно и пречи на изграждането на по-добри отбранителни отношения между САЩ и Европа.
Не толкова бързо
САЩ отдавна се опитват да „засрамят“ Европа и така да я накарат да харчи повече за отбрана. През 2011 година, тогавашният американски военен министър Робърт Гейтс предупреди, че НАТО го очаква „незавидно бъдеще“ на „колективна военна маргинализация“, ако европейските държави-членки не увеличат своя финансов принос. В този смисъл, оплакванията на администрацията на Тръмп са в значителна степен точни, Европа може и трябва да прави повече в подкрепа на транс-атлантическия съюз. Например, през 2014 година страните-членки на НАТО поеха ангажимент да увеличат своите военни разходи до 2% от БВП към 2024 година, но досега единствено Естония, Гърция, Полша и Великобритания са достигнали този праг.
Но макар исканията за повече споделяне на тежестите да идентифицира реален проблем, те също така водят до стерилен дебат, който в крайна сметка не постига друго освен да фрустрира военните стратези от двете страни на атлантическия океан. Например, европейците вече правят повече. Нови страни-членки на НАТО като Полша и Румъния увеличават военните си разходи съответно с 3.5% и 7.5%, това е най-бързото темпо на нарастване в Европа. През миналата година Германия и Франция също обещаха да харчат повече и поеха ангажимент за цялостно нарастване на разходите за отбрана от 5% за периода между 2016 и 2019 година. Но дори когато европейските държави показват необходимата политическа воля, техните сектори за отбрана често нямат капацитета да поемат толкова много допълнителни средства за такъв кратък период от време. Това е така защото необходимото време за подобни проекти означава, че по-големите финансови инвестиции ще изискват години преди да доведат до реални подобрения на способностите. Подобен процес налага остро времево ограничение върху европейския „отбранителен дефицит“, който Вашингтон просто не е способен да оцени.
Да вземем за пример най-голямата икономика на Европа, тази на Германия. За да постигне фиксираните цели на НАТО, Берлин ще трябва да увеличи своя годишен военен бюджет до 65,8 милиарда долара, много над тез 41,6 милиарда, които планира да харчи годишно до 2020 година. Създаването на политически консенсус, който да одобри подобен гигантски скок ще изисква време. Време е необходимо и за изграждането на инфраструктурата, която да поеме подобна финансова експанзия. Например, службата за обществени поръчки на германското министерство на отбраната и сега има недостиг от около 14000 служители. Но дори средствата да бъдат одобрени, по-важно от обема е качеството на тези инвестиции. Гърция отговаря на критерия за 2% от БВП, но повечето пари се пилеят за поддръжка, заплати и пенсии, вместо да подкрепят създаването на ефективни бойни структури. Накратко казано, удрянето по конферентните маси с фиксацията за увеличаване на разходите няма да ускори военната трансформация на Европа. По-скоро Европа и САЩ се нуждаят от един по-широк и по-зрял подход към споделянето на отговорностите.
Практически стъпки
Първата стъпка за създаването на такъв подход е завършването на прилагането от НАТО на плана за „подобрено изнесено присъствие“, договорен по време на „срещата на върха“ във Варшава през 2016 година. Планът предвижда укрепването на предното позициониране на Алианса в източна Европа чрез разполагането на четири допълните батальона, по един във всяка страна в Прибалтика и един в Полша, плюс допълнителни елементи в Румъния. Тяхното разполагане започна, но остава да видим дали всички обещани от различните държави сили ще пристигнат и дали тяхното присъствие ще бъде устойчиво или ще се състои от периодични посещения. Ако бъде правилно осъществена, тази политика на укрепените предно позиционирани бази може да доведе до благоприятни последствия, които генерират нов и практически ангажимент от страна на американските военни сили и техните европейски съюзници. Това ще донесе допълнително успокоение на европейците относно продължаващото американско военно присъствие на континента и в същото време ще ги накара да инвестират повече в своите сили, разположени на „първа линия“. Точно каквото е желанието на Белия дом.
Администрацията на Тръмп трябва също така да препотвърди своя ангажимент към Европейската инициатива за гарантиране на сигурността (European Reassurance Initiative – ERI), програма с бюджет от 3,4 милиарда долара, одобрена през 2014 година от президента Барак Обама с цел укрепване на военното присъствие на САЩ в източна Европа, подобряване на военната инфраструктура на континента и създаване на по-добра съвместимост между американските сили и тези на новите страни-членки като Полша. ERI е типичен пример за инициатива с мултиплициращ ефект – американска идея, която генерира повече европейски способности, тъй като стимулира европейските държави да променят своите програми за обучение, да инвестират повече в своята логистична инфраструктура и създава непосредствени стимули за поддържане на по-високи нива на разходи за отбрана.
На последно място, съществува необходимост от дълбока промяна на остарелите натовски структури за вземане на решения, които са не по-малък проблем за ефикасността на Алианса от липсата на достатъчни европейски способности. Към настоящия момент, решения се взимат бавно и изискват единодушие дори по време на криза като членове на организацията спорят не просто какво трябва да се предприеме в такива ситуации, а как точно се дефинира тя. Междувременно, посланиците на държавите-членки се интересуват много повече от това да представят позициите на своите правителства, отколкото да търсят и намират съгласие. В момента Русия е най-голямата военна заплаха за НАТО и тактиката на нейната армия е да изненадва Алианса и да експлоатира неспособността му да взима бързи решения. Тази тактика включва провеждането на внезапни учения (мащабни военни учения без предварително известяване) около нейните граници с Европа, както и стратегическо струпване на ракети и други ресурси с оглед създаване на „зони на блокиран достъп“, имащи за цел да попречат на натовските сили в усилията им да укрепят армиите на източно-европейските държави-членки.
За да се противопостави на тази руска тактика, НАТО трябва да оптимизира своята командна структура. Тук отново САЩ могат да бъдат водещи. Върховният главнокомандващ на Алианса е винаги американски офицер и САЩ трябва да изработят начин да му предоставят властта превантивно да размества натовски войски при преценка на звеното за военно планиране. Нещо повече, това е реформа, която може да бъде осъществена единствено чрез ефективно използване на финансовите ресурси, вместо тяхното увеличаване.
Време на нерви
Трънливият въпрос за комбинацията между сътрудничество и сдържане на Русия засенчва всички останали. Дори на фона на разпалването на война по границите на Европа от страна на руския президент Владимир Путин и опитите за намеса в европейската политика, Тръмп и неговата администрация заявиха желанието си за работа, дори открити адмирации, спрямо руския силовик. В Мюнхен, Пенс се опита да успокои натовските съюзници, че САЩ „ще продължат да държат сметка на Русия“ за нелегалното анексиране на Крим и нейната роля в подклаждането на гражданска война в Украйна. В същото време обаче, Пенс заяви, че Вашингтон ще продължи „да търси нови общи пространства“ с Русия, каквито „президентът Тръмп счита, че могат да бъдат намерени.“
В общи линии, европейците не са против диалога с Москва. Но те се притесняват от търсения от Тръмп detente, който може да доведе до споразумения, които не отчита техните интереси. Съществува и недоволство от очевидната убеденост на американския президент, че Русия е потенциален партньор в решаването на глобални кризи като борбата срещу „Ислямска държава“. Но както заяви преди месец в остра реч британския военен министър Майкъл Фалън, подобно сътрудничество не е възможно, докато Русия „активно подкопава националната сигурност на наши съюзници, както и самата международна система, базираща се на правила.“
В крайна сметка, основният проблем пред транс-атлантическите отношения не е споделянето на отговорностите или бюрократичното управление на съюза, а факта, че за първи път от Втората световна война насам САЩ се ръководи от президент, който сякаш не зачита основната роля, която исторически споделените демократични ценности са играли за укрепването на НАТО. Нещо повече, той сякаш не разбира, че за европейците руското предизвикателство не е просто моментно затруднение, което може да бъде оставено настрана като разменна монета за договорки по отношение на други части на света, а има траен екзистенциален характер.
За момента, европейските лидери чуват думи на успокоение от администрацията на Тръмп. Тепърва трябва да го усетят чрез неговите действия.
Статията е публикувана в списание “Foreign Affairs”през месец март 2017 година.
……………………….
Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.
