„Да вървим да живеем!“ – предложи Доган. И го ударихме на живот.
Арена ни бе нощният бар на хотел „Родина“. Още с влизането си в него открихме, че тази „родина“ е всъщност вилаетът Доганов. Посрещнаха ни салтанатите на управителя, на цяло ято от сервитьорки, изсипа се върху масите (най-хубавите, разбира се, баш на ачик!) цялото богатство на рая… Балерините, както се е полагало за балерините на всеки султан, постепенно превръщаха бара в харем…
Нощта завърши призори в дома на Доган… В дома ни посрещна неколкомесечен доберман, красиво, расово кученце. Красиво, но бе сторило грешка. Не помня каква, кучешка грешка, гледаше виновно и жалостиво, посягаше да близне ръка на стопанина си… Грешките се наказват, отвърна му той.
Изхлузи бавно колана си, сгъна тежката му кожа на две и раздаде възмездие…”
От книгата “Лъжата, Жан, Иван и другите” на Тошо Тошев, главен редактор на в. “Труд”. Описаната случка е от декември 1992 г.
Забелязахте ли колко години са минали от гуляя в хотел „Родина“?
През това време (а то е кажи-речи целият български преход) Ахмед Доган се опияняваше от своята недосегаемост, напълно убеден, че никой не би дръзнал да оспори неговото лидерство, както и че истината как функционира ДПС някога ще излезе наяве. Това му позволяваше комфорта да не подава данъчни декларации, да не стъпва на работа в парламента, да не се съобразява с каквито и да било правила. Грижливо поливаният му имидж на загадъчен и мъдър владетел, който „дава знаци“ и зад чиито нищо неказващи изречения една журналистка ни убеждаваше да търсим втори план, не помръкна особено, дори когато на Доган му се наложи да се легитимира във властта и да говори повече и по-конкретно.
Тези обстоятелства очевидно дотам заслепиха „големия философ“, който уж щеше да се оттегли от политиката, за да се занимава с наука, че той загуби бдителността и преценката си какво, докога и колко още може да си позволява. И, разбира се, улесниха претенцията му да се държи във властта по същия начин, по който се държеше в собствената си партия, в собствените си сараи, със собствените си хора и кучета…
Тъкмо негласният деморализиращ консенсус, че лидерът на ДПС е над законите, че може да бъде охраняван от жандармерията, че му е позволено да вдига палати без каквито и да е обяснения, че е в реда на нещата да казва: „Да дойде, ако му стиска!“ (към Бойко Борисов, тогава все още кмет на София, но, разбирай – и към прокуратурата, ДАНС, Сметната палата, съда), доведе до пълното му разпищолване. В един момент Доган реши, че този комфорт ще бъде вечен, загуби бдителност и преценка за собственото си поведение. Затова през 2005 г. с цинична усмивка разправяше за обръчите от фирми, които отглежда, а три години по-късно медиите отразиха летния му разгул на яхта за над 2 млн. евро в разгара на критики и замразени средства от Европа. Затова си позволи да взриви общественото мнение, че може да си купи и летяща чиния, и то дни след като „мъжката му секретарка” намери смъртта си в тайнствените Боянски сараи. Затова и през 2009 г. в читалището на село Кочан разправяше: „Аз съм властта, аз разпределям порциите!“
За подобно разглезване обаче се плаща висока цена. И тя, нека повторя, е в загубването на представа кой си, откъде си тръгнал и накъде отиваш, както и на чувството за мярка. Доган реши, че може до безкрайност да паразитира върху етническия мир, появявайки се веднъж годишно пред хората от Джебел, а в останалото време да пише за структурно конфронтираната проекция на социаллибералната постдискурсивна идентичност, обграден от красиви жени. Отпусна се, остави се на течението и тотално се оля, стигайки до философски импровизации по Макиавели като: „Търсенето на морал в политиката е вредно за държавата.“
И резултатът от този политически махмурлук не закъсня:
Доган тръгна от митинг на митинг, за да обрисува халюцинациите си за нов възродителен процес. „На определени цикли усилваме градуса на нашите разсъждения върху възродителните процеси – каза той в шуменското село Пристое през юни 2012 г., припомняйки: „Казвам процеси, защото от 1912 до 1984 г. само в Родопите имената са сменяни шест пъти. Алтъ!“ Преди това в село Бял извор Доган разви тезата, че възродителният процес ще продължава – „радикално, със сила, войска, танкове, или в тиха форма, пълзящо, уж умно“, като причината за бъдещия апокалипсис ще е бедността. „Когато има бедност, тя се съчетава с готовност за агресия, с по-радикално формулирани въпроси, които може да излязат извън контрол – стресна той публиката и в Пристое, но пък сетне даде съвет как ще се реши проблемът: „Преди няколко месеца Европейският съвет даде модел. Взе се решение на унгарското малцинство в Румънска Трансилвания да се даде статут на културна автономия. Даде се тон, но дали ще се превърне в стил? Иншалла, но не се знае. Ако това стане в цяла Европа, проблемът се решава!“
Тези бълнувания пред уморените хора с потури и забрадки, в чието съзнание е закодиран ужасът от събитията преди 28 години, градираха до аналогии и с етническите проблеми в Македония и Косово. Заради невъзможността да им предложи алтернатива – управленска и най-вече морална, Доган наново цака с познатата карта, както е правил винаги, когато се усети натясно. Приказките за застрашения етнически мир открай време са любим негов похват за упражняване на политически рекет. „Никой не е по-голям от хляба“ – мърмореше, когато не държеше в ръцете си достатъчно властови лостове или възнамеряваше да разширява влиянието си в управлението. „Някой пали искрата на етническия бунт!“, загадъчно обявяваше, щом станеше дума за паяжината от сиви обвързаности, които партията му плетеше от самото начало на прехода.
През тези десетилетия почетният (вече) председател на Движението за права и свободи пропуска да предложи вдъхновяващ проект за политическото и икономическото развитие на страната, колкото и да плачеше за бедните. Нещо повече: за тези десетилетия той не постигна нищо за собствените си избиратели, а районите, контролирани от неговата партия, останаха най-мизерните в страната. Напълно умишлено, разбира се, за да бъдат държани в зависимост, а дерибействането на техен гръб да откара до безкрайност. По тази причина на Доган не му се налагаше да вади конкретни програми, нито пожела да демонстрира бляскави умения на управленец, каквито шансове имаше многократно. Същият, който се изяви като автор само на един план за привличане на 1 до 3 милиарда долара от Ислямската банка за развитие в срок от 1000 дни (за което банката научи от българските вестници), както и на сценарий за внасянето на 12 хиляди свещени бивола от Индия (останал впоследствие нереализиран), обаче се хвалеше, че „сигурно половината бизнесмени, които са над средното равнище, са или с мое съдействие, или най-малко с моя усмивка.“
Нищо от тази усмивка не съдейства за по-приличен живот на хората от Джебел или Пристое, но за сметка на това Ахмед Доган напълно изпусна юздите на приличието. Дори само фактът, че едва ли си даваше сметка колко абсурдно и цинично беше да се кахъри за оскърбените и унизените в битността си на бивш мандатоносител, яхтсмен, добре платен държавен „консултант“ и, накратко – една от сериозните причини за стабилно поддържаната мизерия, казва достатъчно…
И сега същият този човек е припознат за патриот и пръв поборник срещу намесата на Турция във вътрешните ни работи? Същият, чиято реплика „Пътят на България към Европа минава през Босфора“, се превърна в крилата за „прехода“? Да, моля ви се, Бойко Борисов даже ни тълкува последното му писание точно в този дух: „Той отваря врата за следизборна коалиция с партиите, които имат патриотична насоченост, имат вече една база – запазване на България от подобна интервенция. Сближаване на позициите с много от партиите, които мислят като тях“!
Че намесата на Анкара чрез клонинга ДОСТ (и не само) е абсолютно брутална, няма никакъв спор. Но да не забравяме, че именно Бойко Борисов миналото лято се постилаше пред Ердоган, връщайки му хора, неудобни за неоосманистките амбиции на турския президент. И тогава беше ясно това, което казва сега Ахмед Доган „за преобразуването на Кемалистката република в Султанат“, което е „безумие“ и „игра ва банк“, и тогава турските власти се опитваха „да ни надзирават и направляват“. И тогава бяхме в „разкрачен стоеж“, а имаше нужда от „Национално Самосъзнание“, защото и тогава българската държавност започваше от хан Аспарух. Чак седмица преди изборите обаче Доган се сети за Левски, а Борисов рече да го припознае като патриот, което издава координирани действия с оглед на бъдещо политическо взаимодействие зад паравана на националния интерес.
А и защо „бъдещо“, впрочем, след като неведнъж ГЕРБ и лично Бойко Борисов са давали поводи за подозрения, че между тях и ДПС е сключен пакт за ненападение, доколкото всички приказки за обръчите, наглото източване на обществен ресурс по време на тройната коалиция и модела „Кой“ останаха без последствия? Въпреки заканите никой не посмя да посегне на барбекюто в Сараите (казано по-скоро като метафора), а на няколко пъти Доган получаваше златни шансове да заема героични пози и успешно да реанимира претенцията си да бъде единствен бранител на етническия мир. В момента прави същото, колкото и да е прав в „писмото“ си, по една съвсем проста причина – загрижен е за собственото си оцеляване, и то не само политическото. Всички лакардии за асиметричната онтология и трансцеденталната субстанция на семантичната еманация в контекста на квазиметафизичната сугестивност и прочие псевдофилософски разсъждения са единствено опит този страх да бъде прикрит зад „умност“, която да представи за национална отговорност. И точно това е най-циничното – изхабеният, опустошен и деморализиран „почетен председател“, спотайващ се като лалугер зад високите дувари на Сараите си, пак вади зайчета от политическия си цилиндър и пак се опитва да се пробута във властта.
При реална опасност за националната сигурност отново той, който от години се е вживял в ролята на султан, използва същата тази реална опасност за собствени цели, а уж интелигентни хора го аплодират, все едно са забравили кой всъщност е Доган. И дори не си задават въпроса дали всичко това – от раждането на ДОСТ, през афишираната конфронтация между ДПС и Анкара, до супер мощната пропаганда в полза на клонинга, не е само театър в подкрепа на същинския проводник на „безумието“, обърнал се към публиката „с обич и загриженост“…
Обич и загриженост?!
Опасявам се, че политик, който неведнъж се е подигравал с нас, няма как да е искрен. Политик, който демонстрираше невиждан стандарт на живот, поставяйки се над законите на държавата и по същество над самата държава, едва ли милее за нея. А най-неприятното е, че от такива спасители не можем да се спасим и с летящи чинии – те и тях ще ни вземат. И съвсем справедливо, между другото, защото „грешките се наказват“. При това не непременно с разпасан колан, когато собствената ни глупост е напълно достатъчна.
