Случващото се в Република Турция от 15 юли м.г. насам е от изключителна важност, както за нас като неин съсед, така и за цяла Европа. Истинските намерения на водената от Ердоган националистко-ислямистка политика придобиха нови измерения след неуспешния опит за преврат. Последвалите арести, преследвания, закриване на медии и всякакъв вид потисничество върху „инакомислещото“ гражданско общество в Турция дадоха ясна представа на европейските лидери за истинските амбиции на Ердоган, които далеч не се ограничават до евентуалното влизане на страната в ЕС. Реакцията и осъждането на турските действия подтикнаха Анкара да се заиграе наново с бежанския въпрос, който все така упражнява стъписващо силно влияние върху политиката на Брюксел.
С предупрежденията си срещу Ердогановите недемократични действия, Европа показа, че водейки подобна политика, Анкара няма как да бъде част от европейското общество. За сметка на това, Ердоган започна активна кампания за превръщането на Турция в президентска република. На 21 януари т.г. турският парламент одобри конституционни промени, които трансформират турската система на управление от парламентарна в президентска. Управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) бе подкрепена от Партията на националистическото действие. Заедно те успяха да съберат доста над нужните 330 депутата и направиха възможно провеждането на референдум, който би преобърнал турската конституция из основи. Сделката между двете партии добива почти необратима роля, защото парламентарната опозиция вече няма как да опонира на оформилото се мнозинство.
На референдума на 16 април турските граждани ще излязат пред урните да се произнесат върху 18 члена от конституцията си. При евентуален успех на референдума, Ердоган най-накрая ще консолидира властта си в конституционен президентски режим, далеч по-авторитарен от този на Ататюрк от 1924 г. Ако влязат в сила, поправките ще премахнат поста на министър-председателя (инструментално най-силната позиция в турската политика, която беше заемана 10 години от Ердоган), както и на министерския съвет като цяло. Техните функции ще бъдат иззети от демократично избрания президент. Той ще може да управлява три последователни петгодишни мандата и да остане паралелно и председател на политическата си партия. Изборите за президент и парламент ще се провеждат в един и същи ден, а депутатите от мнозинството фактически ще бъдат излъчвани от президента – който, ще ръководи еднолично и партията. Длъжността вицепрезидент няма да е избираема. Онзи, който я изпълнява, както и правителството, пак ще се посочват и пак безконтролно от президента. Единственият контрол, който парламентът може да упражнява върху президента е изпращането му на съд за престъпления по служба. Държавният глава на свой ред може да разпуска парламента по свое желание и да свиква нови избори. Новите поправки в Конституцията дават също така право на законодателна инициатива на президента и по-силно право на вето.
Изключително важен момент в конституционните промени, които предстои да бъдат гласувани ще бъде влиянието на президента върху съдебната система и прокуратурата на най-високо ниво. Макар президентските декрети да подлежат на разглеждане от Конституционен съд, и съдът по всяка вероятност няма да бъде достатъчно независим, както би следвало в една демократична страна. Според поправката той ще се състои от 15 членове, назначавани директно или индиректно от президента. Освен това президентът ще има ключова роля във формирането на Висшия съвет на съдиите и прокурорите, който отговаря за назначаването, издигането в кариерата и освобождаването на съдии и прокурори. Виждаме как фундаментът на разделението на властите застрашително се пропуква и срива.
При толкова мащабна амбиция за повече правомощия, политиката на Ердоган спрямо инакомислещи граждани и държави спира да бъде изненада. Анкара започна масирана пропаганда във и извън Турция с цел подкрепа за националния референдум. Използвайки религията като оръжие за прокарване на своите ценности из целия ЕС, Ердоган дори обеща правна подкрепа за мюсюлманите в държави, забранили носенето на бурки на обществени места. В своите обръщения той все повече се обръща не просто към турските си сънародници, а към ислямската общност изобщо. Или както предположи колумнистът на вестник „Хюриет“ Юсуф Канли в своя статия от 17 март, „след като „супер-президентът“ получи положителния вот на 16 април, вероятно ще се насочи към утопията да стане „лидер на ислямския свят“.
Статистиката показва, че на територията на Европа живеят повече от три милиона граждани на Турция с право на глас в предстоящия референдум. С оглед на близките резултати, които се очаква да бъдат постигнати „за“ и „против“, Ердоган не може да си позволи да изгуби тези 3 милиона души. На фона на трескавата подготовка за референдума, холандската страна отказа провеждането на митинг в негова подкрепа, който се планираше да бъде посетен от турския министър на семейството и социалната политика Фатма Бетюл Саян Кая. След втвърдяване на тона от страна на Анкара, Холандия не разреши и кацане на външния министър Мевлют Чавушоглу. Холандското правителство несъмнено се нуждаеше от остра позиция точно в навечерието на своите парламентарни избори. Но и Турция още повече се нуждаеше от такава. Тя обвини както Холандия, така и твърдо застаналата зад нея Германия в „нацистки практики“. Конфронтацията между Германия и Турция се сдоби и с правен повод, след като германската преса най-вече беше тази, която разгласи становището на Венецианската комисия за ниската степен на демократичност на предложените конституционни промени. Турция отново взе предвид, че от всички европейски държави най-много граждани с право на глас на референдума живеят в Германия и засили реториката си. Така по адрес на Германия отново заваляха редица обидни констатации, включително твърдения за употреба на „Гьобелсова пропаганда“ и „фашизъм“.
С наближаването на тъй важното за югоизточната ни съседка събитие, неговото влияние застигна и България. Не е хубаво да имаш лоши отношения със съседите си, а още по-лошо е, когато те могат да отговорят с бежански натиск. Все пак българското правителство се видя принудено да пусне официална нота, да привика турския посланик и да обяви чрез ДАНС трима (стават и повече) турски граждани, застрашаващи националната сигурност. За България е важно да осъзнае какво значение има предстоящият референдум за турско-европейските отношения. Като съсед България винаги е представлявала интерес за турската политика, чийто периметър от години насам бе удържан в приемливи граници. С ескалирането на агресивната турска политика в Европа , София нямаше как да не попадне под усилващия се натиск на Анкара да влияе на европейската политика, използвайки всички възможни козове, с които разполага. Случаят с Холандия е показателен за това, как политическите формации се опитват да извлекат дивиденти от сложната ситуация, в която тяхната страна се намира. Правейки съпоставка между българския и холандския случай, далеч не е за подценяване възможността под тежестта на обществените настроения отношенията между България и Турция да се влошат.
Не само в Холандия има предизборно и следизборно напрежение с етнонационални и ксенофобски елементи. Да припомним също, че мерките, които могат да бъдат взети срещу България при едно негативно стечение на ситуацията са доста повече от тези срещу Холандия. Изключително важно от тук нататък е спрямо събитията в Турция да се изразява постоянна и принципна позиция, изградена върху ясна проевропейска позиция и реторика. Не по-малко важно за нас е самата Европа да прояви последователност, а не изменчивост в своята позиция. ЕС има какво да загуби от несигурност и колебания, България като негов член – дори още повече. Защото едно е сигурно – ако референдумът в Турция мине, то това би означавало край на Република Турция такава, каквато я познаваме досега.
……………………..
Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.
