Парите на много хора у нас имат нечисто минало. Носят генетичните белези на индивидуално или групово престъпление. Те създават настоящи и бъдещи зависимости. Генетично увредени, те се размножават по уродлив начин. Главно чрез и от държавата. И прокуратурата би имала сериозна работа с новите български капиталисти, в това число и медийни магнати, ако самата тя не беше заета с усилието да се нареди сред тях.
Навсякъде, където ограбването изисква по-малко усилия от труда, пише Фредерик Бастиа в „Законът“, то преобладава и никаква религия или морал не е в състояние да го спре. Кога спира ограбването? Когато се окаже по-скъпо и опасно от труда.
Има достатъчно симптоми, че българската прокуратура и съд правят каквото могат да стане ограбването по-скъпо, но не и по-опасно.
От своя страна медиите също полагат усилия да направят ограбването по-скъпо, но не и по-опасно. Механизмът е много прост. Михаил Мелтев сполучливо го нарече „рек(ет)лама”. Който си плаща, може да разчита на медиен чадър, който не плаща – бой по тиквата.
Много пари с нечиста съвест влизат в медиите и „неканени”, с цел да си я изперат. И само като изключение могат да бъдат върнати.
Тоест, медиите се включват усилено във вторичното разпределение на ограбеното. Но те имат и директен бизнес с държавата (правителството). Те търгуват с нея. Властта дава печеливши сделки срещу медийна подкрепа. И естествено властта влиза в роля, близка до ролята на цензора. Не като принуждаваща власт, както беше при тоталитаризма, а като компенсаторна – насочва държавни поръчки, общински и държавни реклами и търгове, частни реклами на политически обвързани бизнесмени. Зад моркова винаги прозира и тоягата – властта може да насочи тези средства и към друга медия. И това доста прилича на забраната при пряката цензура. Изгонена от централния конституционен вход, цензурата влиза през задната врата. Икономиката на медиите, особено на печатните, се връзва много трудно в условията на неразвит (и влияещ се от властта) рекламен пазар. Размяната „влияние срещу държавна подкрепа” почти няма алтернатива, особено в условия на криза.
И така държавата (олицетворена от една партийна власт) влиза в медиите въоръжена с най-силната принуда и заплаха, позната на капиталистическото общество – парите. И все пак това не е цензура. По-коректно ще е да го наречем автоцензура. Защото медиите доброволно полягат на властта с цел облаги.
А ако случайно някоя медия не е елемент от по-голям корпоративен интерес (което на практика е трудно въобразимо), тогава задейства капиталистическият рефлекс на главния редактор. Големите пари в медиите идват не през рекламата, а през редакционната политика. Ако случайно пък главният редактор по някаква причина не се възползва (което е още по-трудно въобразимо), то размяната с държавата се извършва от неговите заместници, от редакторите и репортерите. Най-често тази дейност е плод на колективните усилия на всички.
В последното десетилетие много пари със съмнително минало се насочиха към собственост в медиите. И все пак докато прокуратурата не е разследвала, докато съдът не се е произнесъл, медийният империалист Пеевски си остават „честен” бизнесмен, който притежава собствеността върху медиите и съответно правото да определят тяхната политика. Същото се отнася и за собствениците на Би Ти Ви. Защото както свободата на словото, така и правото на собственост могат да бъдат оспорвани само през съдебната институция. И пак опираме до държавата. На питането до ДАНС за легитимността на капиталите на „Нова медийна група” на Пеевски, българското ФБР с учудваща експедитивност отговори, че няма нищо съмнително. Всъщност, едва ли е случайно, че собствеността върху медиите е една от най-строго охраняваните тайни у нас. Така се прикрива и друго опасно и грозно явление в българския медиен пазар, специално вестникарския. Вярва ли някой, че Блъсков купи „Труд“, а Венелина Гочева „24 часа“. Е, може да има някой льольо и да вярва, но за хората, които следят процесите, в случая е ясно, че са подставени лица, които прикриват реалния монопол. Този монопол става още по-страшен, като към него се добави и пълния монопол върху разпространението на печатните издания. Пеевски определя не само кое е истина, но и кой има право да я съобщава. Имаме съвсем пресен пример – „Прас-Прес“. Монополът върху медиите и монополът върху разпространението, с които се злоупотребява ежедневно, са от компетенциите на Комисията за защита на конкуренцията. Но хората там традиционно защитават единствено топлите си местенца. Можете да ми вярвате, участвал съм в цялата епопея срещу монопола на ВАЦ в края на 90-те години и го казвам отговорно. Но ВАЦ бяха пионерчета в сравнение с Пеевски.
Последният хит на господата от въпросната комисия е, че в горивата няма монопол. Е, ние можем да си мислим, че има картелни договаряния и монопол, че с него грозно се злоупотребява, но шефът на КЗК, който е политическо назначение, не мисли така.
В сбъркана държава всичко е сбъркано. Няма как медиите да правят изключение. Навремето Иван Славков казваше: „Какво ви е наред, та искате и телевизията да е наред?!“ Та, казвам, че нашата битка не е с Пеевски, а с държавата и за държавата.
Когато миналата година Моника Маковей, министърката, която сложи началото на реалната борба с корупцията в Румъния, посети България, тя ни посъветва: „Оправете съдебната система, тя ще оправи всичко останало.“
Е, едва ли всичко, но все пак би било едно добро начало. Но няма кой да го постави. А може би няма кой да го поиска. Резултатите на „Да, България“ на изборите, освен всичко друго, се дължат и на факта, че за мнозинството българи съдебната реформа е нещо твърде отвлечено, абстрактно и откъснато от живота им. И ще трябват много усилия, за да се промени това. Ако изобщо може…
