Вярно е, че ДОСТ успя да разбие монолитния вот на ДПС (по „Алфа рисърч“), но Ахмед Доган все пак трябва да почерпи. Въпреки вложения огромен ресурс и нарастващите очаквания, партията на низвергнатия Местан така и не влезе в новия парламент. Както и да го погледнем, тя се оказа силно надценена, а агресивната кампания на Анкара в нейна подкрепа по-скоро й навреди. Обратното, ако я нямаше ДОСТ, Движението за права и свободи можеше да изгуби много повече, защото тъкмо благодарение на нея започна да изглежда някак по-приемливо.
Дали става дума за отлично изигран спектакъл, в който двете партии ужким си противоборстваха, ще е прекалено конспиративна хипотеза. Но фактита са си факти: поне 30-40% от изселниците, пристигнали с прословутите изборни автобуси, в Кърджали са подкрепили… ДПС. Иронията е, че рейсовете са платени от ДОСТ, а още по-голямата – че самите изселници споделят пред в. 24 часа“: „Всички тук са изненадани, след като в подкрепа на ДОСТ се включиха турската държава и изселнически дружества. Очакваше се смазваща преднина на ДОСТ, а ДПС постигна резултат, който всички тук определят като уникален заради ситуацията.“
Резултатът е налице: в сравнение с предишните парламентарни избори ДПС загуби гласове, но въпреки това успя да запази първенството си в региона. И още нещо интересно – част от загубените гласове съвсем не се пренасочиха към ДОСТ, а се разпиляха между други партии.
За това, естествено, спомогнаха и т.нар. обединени патриоти с истеричните си, но откровено бутафорни блокади на границата. По същата проиграна схема навремето внезапно пръкналата се „Атака“ даде рамо на преялото с власт ДПС да подкара под строй ромите и традиционния си електорат срещу „етническата заплаха“. Така се роди злощастната за всички ни тройна коалиция, чийто мандатоносител беше именно Движението за права и свободи. Още на следващата година „Атака“ мобилизира и дори напълно отвратените гласоподаватели да се разходят до урните, за да попречат на „фюрера“ Сидеров да стане президент, като по този начин повече от очевидно улесни „бащата на тройната коалиция“ Георги Първанов в спечелването на втори мандат. Сходен сценарий беше проигран и на изборите през 2009 г., когато ДПС върна жеста с фразата на лидера си: „Аз разпределям порциите, аз съм властта“, която трасира поредния възход на електорално оклюмалата се по него време националпопулистка формация и придаде липсващата дотогава плътност на ГЕРБ като алтернатива на додеялата коалиция. За „златния пръст“ на Волен Сидеров, с който ръчкаше управлението през 2013-2014 г., без да има никакъв проблем, че то е и (или преди всичко) на ДПС, пък изобщо да не отваряме дума…
Благодарение на всички тези услужливо подадени патерици, точно седмица преди изборите самият Доган имаше възможността не просто да напомни за себе си, а да влезе в образа на милеещ за България политик. Същият, който не гъкна повече от година след драматичната си раздяла с Местан и за когото Бойко Борисов през 2012 г. разправяше, че „мирише на джибри от сутринта“, изведнъж се присети за Левски и заговори за нуждата от Национално Самосъзнание. Без заплахите от „султаната“ и обслужващата го „конкуренция“ тук, почетният лидер на Движението нямаше как да излезе с достойнство от луксозната си землянка, където пиеше, пардон!, пишеше за трансцеденталната еманация на квазиметафизичния вектор. А сега, нека признаем, го направи в ролята на поборник за националния интерес и наново реанимира претенцията си да бъде единствен бранител на етническия мир…
Машалла, пак ни изигра и с право някои се възхищаваха на онзи псевдофилософски поток на съзнанието под формата на писмо. Нищо чудно даже да ни се присмива, приседнал в усоето на сараите си с чаша в ръка. Разбит монопол ли? Хахахахаха. И, разбира се, наздраве за бунаците!
