Няма такава новина, че се връщаме към двуполюсния модел. Моделът е еднополюсен. Живеем в многопартийна демокрация с еднополюсен модел и този модел си има съвсем конкретно име: Бойко Борисов. Политиката е плоска и я върти един човек. Всички останали се сравняват, обозначават, съизмерват с него, но в напъните си да се покажат по-различни, по-приемливи, по-достойни само отново и отново подчертават кой е оригиналът. Бойко Борисов е нещо като еталона на метъра, който се пази в Международното бюро за мерки и теглилки някъде във Франция. Който е решил да се измери в очите на избирателите, прибягва към неизбежния прототип.
Да обясниш себе си със, през и чрез Бойко Борисов е лоша идея и дано Корнелия Нинова вече да го е разбрала. При нея това е старо изкушение, още от времето, когато предложи на Борисов да се срещнат отвън и да се разберат като мъже. Хубава шега беше. Шегите се запазват хубави, само когато останат във времето, в което са прозвучали добре. Да се опитваш да удължиш една хубава шега почти винаги приключва с превръщането й в лоша.
Цялата кампания на БСП за тези избори беше конструирана около усилия да се разграничат от Бойко Борисов. Такъв подход понякога върши работа. Но да се разграничиш от някого, като всячески се стараеш да приличаш на него – това никога не може да свърши работа. Точно тази грешка направи лидерката на БСП, като реши да се изобрази по-ербап и по-курназ от Борисов. Извинете за турцизмите (или може би арабизмите?), но точно тяхната простонародна смислова натовареност пасва на тази пехливанска битка, която ни устроиха с думи лидерите на БСП и ГЕРБ. Черешката на купчината от грешки е да решиш да конкурираш Борисов на полето на простеещата шега – не, това наистина не бива да хрумва на никого, защото там Бойко Борисов е пожизненият грандмайстор. Битката, разбира се, беше спечелена окончателно в последните телевизионни интервюта, когато на въпроса дали са си разменяли съобщения с Нинова Борисов снизходително и великодушно отговори, че да, щото „ама тя си беше нормална“. Шах и мат! Така е като се опитваш да играеш на територията на противника, в последния момент той ще ти покаже как се играе тази игра.
Ако БСП бяха приели тактиката да се обозначават не спрямо Борисов, ако бяха преценили, че натрупаният срещу него гняв е самодостатъчен и няма нужда да ръчкат този огън, а да предлагат спокойни и интелигенти решения, като разчистват и благоустрояват територията на своя терен… Късно е сега, но дано поне са си дали сметка защо страхът от БСП в края на краищата се оказа по-голям от гнева към ГЕРБ.
Т.н. дясно не се състоя по същата причина – и то беше, щях да кажа конструирано, но истината е, че то беше деконструирано, спрямо същия човек. В „Реформаторския блок“ останаха хората, които работиха с правителството на Борисов. Социално приемливото им основание бе, че когато реформаторите са малцинство, те трябва да поемат тежестта да реформират поне толкова, колкото е възможно, колкото и малко да е то. По-добре малко, отколкото нищо. В „Нова република“ се отцепиха хората, които също някога вярваха в това, но после преминаха в другия край – или всички реформи, или нищо! Но още по-голямото им основание за отцепването беше отново незаобиколимият до този момент Бойко Борисов – те отказаха да му бъдат параван и това беше техният опит да го заобиколят. Неуспешен, както се видя. Какво накара „Да, България“ да промени поговорката от „двама се карат, третият печели“ на „двама се карат, и третият не печели“ – не знам. Като имам предвид кой е еталонът (прототипът) на политическия метър, мисля, че разликата между двете формации се сведе до степента на скарване с Бойко Борисов – Трайчо Трайков от „Нова република“ бил уволнен от Борисов, а Христо Иванов от „Да, България“ си тръгнал сам. Не знам колко милиметра е тази разлика, но се очакваше тя да бъде високо оценена. Оценена беше никак.
Причините Борисов да се превърне във фактор номер едно са сигурно много и някои от тях дори сериозни, но първите три, за които се сещам, са парадоксални. Първо: Това не е най-работливият човек. Да съм споменала мързелив? Точно такива много умерени работливци успяват у нас, защото те намират хора, които да работят вместо тях. Не много работлив човек с големи амбиции е като магнит за „лудите нямат умора“ (Да съм споменала Цветанов?) и особено за български жени, чиято представа за осъществяване е възможността да се утрепят за някой разнежено-мрачен мъж. Ленивостта на шефа като мотивация за работа –това е българският принос в науката за човешките ресурси и той не е чак толкова парадоксален в българския контекст, където смисълът на работата е да се харесаш на шефа.
Второ: Бойко Борисов не е най-четящият човек. Да съм казала, че е чел само една книга? Обаче казвам, че тези които са чели по три книги са много по-вредни от прочелите една. Защото те вече си въобразяват, че знаят. А като си чел една книга, ставаш умен почти колкото Сократ – знаеш, че нищо не знаеш. Затова каниш едни хора, които много са чели и знаят, слушаш ги, чуваш ги, разбираш ги, и вземеш, че направиш нещо, като да си чел много книги. И така успяваш да го направиш по-добре от челите три книги, защото те знаят колкото три книги.
Трето: Борисов не си прави труда да се занимава със съдържанието на нещата, той е наясно, че българите си падаме не по съдържанието, а по опаковката. Ние сме хора на чувствата, не на размишленията. Ако на народа му е мъчно за някои неща от времето на Живков, той му дава хумора на Живков, интонацията на Живков и т.н. правешки атрибути. Не казва „демокрацията ни отне“, защото това е съдържание, при това опасно съдържание. Ние може и да си падаме повече по опаковките, отколкото по съдържанието, но имаме усет кое от кое е по-вредно съдържание.
Този списък може да продължи и да обясни как така се оказа, че Бойко Борисов се превърна в универсалния политически артикул от типа „един размер става на всички“. Дълбочинните обяснения идват след време, а видимото сега е недвусмислено: у нас има еднополюсен модел и роли като „опозиция, „балансьор“, „коалиционен партньор“ се раздават само заради желателната сценография на политическия театър.
Защо и Борисов, и Нинова подскочиха като ужилени от не чак толкова глупавата идея да направят широка коалиция? Защото са абсолютно несъвместими ли? Нали са от една майка – БКП, макар и оплодени от различни бащи, единият нещо като тоталитарен, другият нещо като демократичен. Друга е причината за това отрязване с нож на идеята за широка коалиция. Ако ГЕРБ и БСП се коалират, това ще направи и за слепите видимо, че у нас политическият полюс е един. И резултатът ще е, че едва тогава дясното ще се събере, вече заради самото себе си. Междувременно ще е станало ясно, че ГЕРБ и БСП не са толкова различни и познайте кой кого ще погълне. Това ще изкриви изцяло политическото пространство, което няма никак да е лошо, защото най-после ще го изправи, тъй като на практика то сега е изкривено. Но пък ще отнеме на политически лидери илюзията за геройско отстояване на принципни позиции, с което лидерите на практика поминуват.
