Ако бях Ахмед Доган през лятото на 2013-та, щях да се събудя и да се стресна. Лекичко, щото ако бях Ахмед Доган, нямаше да се стряскам лесно при толкова теоретична подготовка и практическа експертиза в областта на стряскането. Щях да усетя, че тегелът тръгва накриво. Извинете за тегела, той издава, че не съм Ахмед Доган. Защото ако бях, нямаше да усещам посоката на тегела, а ускоряващата се вътрешна пулсация на времето, онова трептене на колективното тяло, което се усеща подсъзнателно, абе що не кажа направо морфичния резонанс, че да ме разбере целия народ.
Щях да остана известно време безмълвна, спокойна и отзивчива към всяко отражение на действителността като водно огледало в Кърджали, за да преценя дали мога отново спокойно да заспя за неустановен период от време, или ще ми се наложи да се събудя, пък да размишлявам, че да измислям… Щеше да ми се наложи да се събудя, случват се такива моменти на неудобство в дневния режим, човек и добре да живее, все отнякъде ще се пръкне някоя екзистеална темпоралност. Като ти пада имиджът, като никой не те иска за коалиционен партньор, време е за процесинг, инженеринг, философинг…Ако не бях Ахмед Доган, щях да кажа, че е време за нов страх, защото старият със смяната на имената вече не върши работа, но сега се правя на Ахмед Доган, затова не се изразявам така просто. Щях още да кажа, че за да има нов страх, трябва да има нов враг, но един голям приятел (дост на майчин език) винаги ще ти услужи да ти стане голям неприятел. Да се превърне християнският преследвач Савел в св. Павел е морфичен резонанс, да се конвертира агент Павел в предател на агент Сава е екзистеална темпоралност (тук направо ви спестих няколко часа четене на философски теории).
Ако бях Ахмед Доган щях да нахокам публично предателя, да чуя по новините, че Местан се е скрил при турския консул и да си прилегна с облекчение – оттук нататък тегелът сам тръгва, машинката трака ли трака, произвежда нов враг на българското колективно тяло и как да не го произвежда, като българското колективно тяло е така ошашавено от геополитическата страхотия, че вече припознава само врагове, приятели отникъде взорът не види. Ама това, че с подобни страшни врагове трябва да се занимават службите, ама подробността, че Местан понесе да се каже за него всичко, но не каза нищо за Доган – такива подробности не правят впечатление, когато колективното тяло е толкова оглупавяло от страхове, че резонира само на импулси, всяващи нов страх.
Ако бях Ахмед Доган щях – е, не чак да се нервирам, – но да се подразня, че и при тази нова сценография пак не ми дават ролята на балансьора в политическия театър. Даже щях да си направя труда да напиша преди изборите едно писмо, в което да спомена Левски, че да поомеся страх с патриотизъм, този гювеч много се харчи. И пак щях да се отдам на възвишени прозрения, защото през това време всички щяха да работят за мен – от ямболския Динко през патриотични партии и прокуратурата до…ооо, президента, бе, него пък как го забравих, този връх висок е, България ще го съзре… Тя взе, че наистина го съзря. И така се изпокара, че една работа, която тръгна оттам един политик да се устрои с удобен враг, е напът да свърши с това, че вече всеки е враг на всекиго.
Ако бях Ахмед Доган, ама не съм. Затова всяка връзка с реални лица и събития е нарочна.
