Не първите седем, последните седем са най-важните в човешкия живот. Как ще прекараш финалната част на земния път – тогава, когато си безпомощен и нуждаещ се от защита, почти колкото при появата на белия свят. Навремето габровският индустриалец Пенчо Семов е изповядвал тази максима и е оставил завещание, според което лятната му вила е трябвало да се превърне в Старопиталище за 50 пенсионирани работници от фабриките му и местни журналисти в напреднала възраст. При национализацията след 9 септември властта не уважила последната воля на Семов и вилата се използвала за инфекциозно отделение на габровската болница, а днес е почти рухнала под напора на промените след 10 ноември.
В социалните държави обръщат особено внимание на преминаващите в пенсионна възраст граждани. Установено е, че преходът от активно ежедневие към свободата да безделничиш не е по силите на всеки. Това е изпитание, през което повечето хора не успяват да преминат дори в богатия свят, където ниските пенсии не са основния проблем. Мнозина изпадат в депресии и обсесивни растройства. Идиличната представа за възрастни двойки, облечени в свежи светли цветове, обикалящи света, хванати за ръце, вече не е актуална. Процентът на разводите и разделите в т.нар. трета възраст нараства. В книгата „Спомените” френският писател Давид Фуенкинос разказва: „Родителите ми бяха в началото на пенсионирането си и всичко можеше да бъде прекрасно. Баща ми би могъл да каже: „Хайде да се разходим, да отидем на кино…” Обаче не, не казваше нищо, беше се пльоснал и отпуснал в новото си състояние. Майка ми бе копняла за този момент, но изпитваше безпокойство да го изживее едновременно с баща ми. Занапред щяха да останат двамата вкъщи по цял ден и цяла нощ. Години наред родителите ми бяха прикривали умората с професионалния си живот. Сега трябваше да застанат лице в лице с живота си и никой от тях нямаше енергия да създава илюзии.”
И все пак е за предпочитане да имаш дразнител в лицето на партньора, отколкото да те затисне усещането за тотална самота и непотребност. Нарастването на броя на възрастните жертви на „ало измамниците” у нас е свързано с депресивните състояния, при които старците се чувстват все по-изолирани и тревожни. Представете си телефон, потънал в мълчание – всяко позвъняване пробужда надежди. Затова бабите и дядовците ни припознават в гласа на непознатите гласовете на деца и внуци. И понеже са свикнали винаги да обгрижват потомството, за миг не им хрумва да откажат исканите суми, дори това да са последните им спестени пари. Такова нещо в една Америка трудно ще се случи. Там от малки растат в среда на здравословен егоизъм, в която децата получават пари от родителите срещу свършена домакинска работа, а след пълнолетието си единствено като заем с лихвен процент. Ако в САЩ по телефона звънне измамник с глас, наподобяващ този на щерката или сина и изпищи: „В беда съм, хвърлете моля през прозореца 200 долара, ще дойде да ги вземе и да ми ги предаде един човек”, почти изключено е някой да се върже.
Очертава се нерадостна перспектива пред застаряващите граждани на страната ни, чийто брой непрекъснато нараства (по данни на НСИ, в края на миналата година на всеки 100 българи, които излизат от трудоспособна възраст – до 60-64 г., се падат едва 63, които влизат в тази категория). Ако нивата на битовата престъпност запазят сегашните темпове, мнозина от самотните възрастни, които по-рано са били част от средната класа (с жилища и спестявания за „черни дни”), ще бъдат ограбени – от всевъзможните дребни мошеници или имотната мафия. По-бедните ще ги довършат монополистите на различни услуги и пенсионната реформа.
Не е случайно, че несвършващата пенсионна реформа се превърна в основен коз на политическите ни партии. Българските пенсионери се оформят като най-сериозната електорална маса и политиците се надпреварват да ги прилъгват с унижаващи оферти и подвеждащи трикове. Уж вдигат минималната пенсия – с малко и с отложен падеж, после компенсират с главоломно повишение на цените на вода и парно.
Тази игра на дребни подаяния има и по-сериозен страничен ефект. Вкарва клин на особена несправедливост между приключилите своя трудов път и между различните поколения в обществото като цяло. Смисълът на пенсионната система е преди всичко справедливо уреждане на отношенията между гражданите, а нашата прави точно обратното. Поощрява мързела и крадливостта. Повишаването на минималната пенсия на 200-300 лв. със сигурност няма да нахрани социално слабите, но затова пък ще подразни всички, отделяли с години от заплатите си по-високи осигуровки, за да се окажат сега в един кюп с ползващите социални пенсии по старост. И понеже излиза, че колкото по-добре осигуряваш работниците си, толкова по-големи балъци сте и те, и ти, делът на сивата икономика ще расте.
Когато патриотите изпълнят програмата си за 300 лв. минимална пенсия, все повече работещи у нас ще се осигуряват на минимална заплата. По-същата логика, по която за 26 години броят на българите с инвалидни пенсии е нараснал десетократно. През 1990 г. само 1.6 на сто от населението е било с документ за намалена работоспособност от ТЕЛК, сега процентът е 15. Победителите от последните парламентарни извори вече обявиха, че ТЕЛК щял да премине към НОИ и така щели да редуцират инвалидните пенсии. Тоест престои поредната реформа.
В САЩ пенсионната система не е променяна 35 години и работи безотказно. Нашите управляващи непрекъснато се упражняват върху ревизии на пенсионния модел на принципа проба-грешка. По-честно и лесно ще е да преминем направо към пенсии на калпак. Да паднат всички осигуровки, както е в Австралия и Нова Зеландия, да се обяви, че всички граждани над определена възраст ще получават една и съща сума месечно от държавата, за сметка на нарастването на общите данъци. И без това цялата пенсионна индустрия у нас е абсолютно паразитна – тя не е изградена на пазарен принцип, не зависи от бюджета на НОИ, а от разходите за пенсии, отнесени към вътрешния брутен продукт. Съществува благодарение на спонсорирането на държавата. Дали Министерството на финансите ще финансира пенсиите от осигуровки или от общите ни данъци, няма особено значение.
„Нашата пенсионна система обрича всички нейни пациенти на бедност. Ако всеки от нас прави всичко, което законът го задължава и всичко, което законът му позволява, в най-добрия случай той ще завърши трудовия си живот с пенсия, равна на половината от онова, което му е необходимо, за да живее с достойнство” – това е мрачната прогноза на Любомир Христов, финансов консултант от американския колеж в Пенсилвания. Съветът му е всеки българин да се спасява сам, заделяйки процент и от най-малкия си приход и менажирайки спестеното, съобразно финансовата си култура и инвестиционни умения.
Очевидно не можем да се спасяваме групово. Провалът на опитите за създаване на пенсионерски партии и липсата на протести при драстичните скокове на цени на стоки от първа необходимост го доказват за пореден път. Ако не се замислим за спасението си поединично, остава да се молим по-бързо да свършат последните седем. Депресиите и екзистенциалните проблеми с партньора ще са последната ни грижа.
