В днешно време всеки политолог е длъжен да се презастрахова. Или поне политически турбулентната 2016 година подсказва подобна предвидливост. Цялата аналитично-коментарна каста бе нахокана от публиката, че не е предвидила сътресенията от изминалите 12 месеца и затова вече повсеместно нейните членове започват и завършват приказките си с уточнението за настъпилата непредвидимост. Много от причините за нея са известни отдавна, други са по-скорошни, например способността на социалните медии да докарат до истерия различията. Брекзит и Доналд Тръмп са най-често даваните примери за тази нова епоха на политически сътресения. Ако обаче ги погледнем отблизо и двете бяха в рамките на прогнозната грешка и чувството на изненада се дължи на съвсем други фактори. Всъщност, наближаващите президентски избори във Франция са по-подходящ индикатор за това доколко непредвидимостта е наистина тук. Доскоро те изглеждаха напълно предвидими, поне по отношение на това кой ще ги загуби, в случая Марин льо Пен. През последните седмици обаче се появиха модели, които отварят възможна електорална пътека за нея към Елисейския дворец. Те не се коментират много, защото остават малко вероятни. Тяхното евентуално осъществяване обаче ще бъде истинско потвърждение за дълбока промяна. Предупредени сте!
Установеното чувство за политическа, и оттам аналитична, непредвидимост се дължи в немалка степен на хиперболизацията на случилото се в САЩ и Великобритания. Месеци наред политици, коментатори и най-различни хора пребивават в състояние на изненада и шок. Някои дори прекараха седмици след вота през миналия юни в състояние на „отхвърляне на реалността“, мнозина продължават да вярват, че рано или късно нещо ще се случи, което ще „върне часовника“ и всичко ще си дойде на познатото място. Нещо подобно се случи и след победата на Доналд Тръмп, която често бе обявявана за немислима. Отвъд подобни емоции обаче студената аналитична реалност подсеща, че и двата резултата бяха в рамките на статистическата грешка и макар да имаха елементи на изненада не могат да бъдат определени като „гръм от ясно небе“. Например, британският референдум се движеше в рамките на 3-4%, при това по тема наситена с емоции и доста дълга история на нестабилност на нагласите. През последното десетилетие в различни моменти скептиците имаха надделяваща позиция. Месеци наред анализатори предупреждаваха, че избирателната активност, и най-вече тази на подкрепящите оставането в ЕС, ще е решаваща. Така и се случи, те в крайна сметка гласуваха с няколко процента под средното.
Подобна е картината и на президентския вот в САЩ. Подкрепата за Хилъри Клинтън се движеше около 4 процента, а в денят на вота тя надделя с малко над 2 % или почти 3 милиона гласа повече. Просто тя получи твърде много подкрепа, където не й беше необходима (например, Калифорния) и твърде малко, където се реши вота (в т.н. Rust Belt). На практика, Тръмп спечели трите ключови щата на Мичигън, Пенсилвания и Уисконсин с малко над 100 000 гласа! В този смисъл, няма тежък прогнозен провал. Съвсем друг и по-интересен е въпроса защо и откъде идва това чувство за изненада, което продължава да доминира и сякаш да дефинира случилото се през изминалата година. Коренът му е в убеждението на много хора, че в тези наглед странни политически ситуации все пак някъде съществува скрита рационалност, чиято „невидима ръка“ ще тласне нещата в желаната посока. В убеждението, че има „здрав разум“, който е отвъд моментните размествания на политическите нагласа и игра и който ще се активира в секундата на реалния политически избор. Подобна нагласа обаче е не просто асоциологическа, тоест игнорира дълбочинни и актуални причини за недоволство, но и нахална. Нахална е защото прави собствената си валидност универсална. Именно по тази причина много лондончани не можеха да си представят светът, в който напускането на ЕС прилича на лудост. Ако нещо трябва да приключи след Брекзит, това е именно игнорирането и обявяването за нелегитимно на това, което не се харесва на космополитните коментатори и анализатори. Най-малкото защото е непрофесионално.
Всъщност, драматичната заявка за идването на политическата непредвидимост е донякъде алиби за този провал. Ако има актуален пример за такава, то това са задаващите се френски президентски избори, на които обаче се обръща доста по-малко внимание. Само преди няколко месеца с номинацията на Франсоа Фийон изборите бяха обявени за спечелени. Успехът над Никола Саркози в първичните избори на десницата бе главното основание, а хаосът сред левицата единствено усилваше усещането за предрешеност. После внезапно дойдоха скандалите около десния кандидат, социалистите избраха свой слаб такъв и от нищото на сцената влетя центристът Емануел Макрон. След това пък неговата победа бе обявена за очевидна и необратима, единствено възможна и логична. Нищо че само преди седмици същото се говореше за Фийон. Сега обаче и това се променя. През последните дни внезапно скорост набра един от добре познатите кандидати на крайната левица, Жан – Лук Меленшон. Той успя да догони и задмине Фийон и сега е на няколко процента от Макрон. Така след поредица от бързо сменящи се уж очевидни победители и по-малко от седмица преди първия тур четири кандидати са вместени в 3-4% разлика, а около една трета не са решили, но се колебаят между Макрон, Фийон и Меленшон. Очаквано все по-малко хора рискуват да дават еднозначни прогнози.
През последните седмици обаче се разклати и теорията за втория тур на изборите на 7 май. Тя гласи, че и Макрон и Фийон с лекота ще победят льо Пен с разлика от 15-ина процента. Казано иначе, тук вече евентуална победа на льо Пен би могла да се счита за голяма изненада. Независимо от това различни модели вече изведоха условията за евентуална нейна победа. Някои компании за оценка на политическия риск дават над 35% вероятност за победа на кандидата на „Националния фронт“. Най-общо, проблематизиране на тази теория идва от дълбокото недоволство срещу традиционните партии и политици и частичното нормализиране и нарастващо приемане на самата льо Пен, или поне в доста по-голяма степен от нейния баща. Това дестабилизира потенциалната активност и участие на втори тур, което всъщност е единствената нейна пътека към властта. Макрон губи подкрепа, заради своята банкова кариера и възприятие за „част от статуквото“ и не може да разчита на твърде партийна подкрепа. Нещо повече, около една четвърт от гласувалите за Фийон на първи тур този път са склонни да подкрепят Марин льо Пен. Подобен изборен резултат все пак изглежда малко вероятен, но вече не се възприема от никой като невъзможен. За разлика от Брекзит и Тръмп, това ще е истинска изненада.
Каквото и да се случи във Франция обаче поуките са очевидни. Дори да приемем, че точните прогнози за конкретни избори стават все по-трудни, много от причините и условията за това са отдавна и достатъчно известни. Някои са известни от години, други отскоро. Сред първите са нарастващо недоверие към политически играчи и посредници, усилващ се индивидуализъм и „разкачване“ от колективни социални и политически идентичности през политически партии например, частично отслабване на националната държава чрез транс-национални структури и свързано с това недоволство, идеологическа конвергенция в политическия център, която маргинализира алтернативни гледни точки и трупа напрежение и недоверие и други. Към тях можем да добавим някои по-актуални социално-икономически проблеми. Например, все по-негативно отношение към глобализацията, неравномерно разпределение на и без това ниския икономически растеж, нормализиране на по-острите и анти-системни политически позиции. Комбинациите от тези фактори разместват в дълбочина съвременните икономики и общества и произвеждат политически промени и сътресения. Време е да бъдат по-добре разбрани, а не просто приписани на „новото, непредвидимо нормално“. Независимо от шансовете за успех на льо Пен.
