2016 година изглеждаше като началото на края. Сякаш нещо се счупи политически и светът взе да става все по-неразпознаваем и нестабилен. Вълните от тероризъм и безконтролен поток от бежанци и имигранти се трансформираха в политически сътресения, Великобритания избра да напусне ЕС и да се самозатвори, а САЩ избраха радикално звучащия Доналд Тръмп. В своето ежедневие, западният човек заживя с чувството за предел, за точка на пречупване към по-лошо. Брекзит не просто изненада много хора, а постави под съмнение усещането за „здрав разум“, на което се крепеше надеждата за овладяна криза. Икономически сътресения, популизъм, бежанци, тероризъм, неуправляемост, отслабен Запад, безконтролна несигурност, непредвидимост. Само допреди няколко месеца по този начин изглеждаха ориентирите на света около нас. Нещо обаче се случва и внезапно мнозина започнаха да вещаят завръщането на добрите времена.
Възроденият оптимизъм идва от няколко посоки. Най-много ентусиазъм предизвикат последните избори в Австрия и Холандия, както и победата на първи тур на Емануел Макрон във Франция. Стопирането на популистите отнема от чувството за техния неизбежен поход към властта. Драмата в Австрия бе по-голяма и кандидатът на „зелените“ успя да надделее благодарение на сериозна мобилизация. Геерт Вилдерс също не успя да постигне победата, която доскоро му предвещаваха и про-европейските партии удържаха позициите си. Успехът на центриста Макрон срещу Марин льо Пен обаче е истинска точка на пречупване за мнозина. Вероятността да загуби на втори тур е малка и отсега се чуват прогнози за политическа безоблачност в Европа поне за идните няколко години. В Германия големи изненади не се очакват независимо дали ще спечелят християн- или социалдемократите. Вярно е, че остава несигурността при следващите избори в Италия, но засега поне никой не вървя в тяхното желание да напускат еврозоната или ЕС.
Случващото се в самия съюз също дава поводи за известен оптимизъм. Икономическият растеж е стабилизиран около 2 процента, инфлация не се вижда на хоризонта, еврото остава стабилно, дори поскъпна около срива на британската лира след вота за Брекзит. Самият Брекзит вече изглежда управляем, а институционалните му ефекти далеч не са толкова драматични, колкото изглеждаха преди година. Самите европейци по-скоро се стреснаха от него и бързат да препотвърдят европейския интеграционен процес в и без това твърде непредвидимия глобален свят. Няколкото кризи от последните години изглеждат управляеми. Бежанците намаляха осезаемо, постепенно се затягат външните граници, достъпът е все по-труден, а самите нелегални имигранти и хора с отхвърлени молби за убежище все по-бързо поемат към своите домове. Диалогът с Ердоган е все така труден, но все повече хора са убедени, че „горещата“ реторика няма да се трансформира в някакви по-радикални ходове. За завършек, избирането на Макрон и отсъствието на голям анти-системен играч на изборите в Германия би донесло години на политическо спокойствие, по време на които могат да бъдат взети по-дългосрочни решения.
Отвъд Европа и в по-глобален мащаб, предсказаният разпад на световния либерален ред, причинен от политици като Доналд Тръмп също не се случва. Дотук единственият негов съществен удар е отказа от Транс-тихоокеансокото споразумение още в първите дни на администрацията. Но дори и по тази тема следват изненади. Екипът на Тръмп веднага стартира разговори с Япония за подписване на двустранно споразумение за свободна търговия, а подобни ще последват и с други страни от региона. С други думи, администрацията по-скоро ще се опита да подмени многостранното споразумение със серия от двустранни, но договорени при по-ограничителни и по-малко амбициозни условия. Да, това не е предходната логика на широки и амбициозни търговски споразумения, но в никакъв случай не е край на свободната търговия. Очакваният „шок и ужас“ в други посоки също засега не се материализира. Рестарт с Русия не се очертава, поради неговата политическа и институционална трудност. Обвиненията за неправомерни контакти с Москва, активността на множество силни републиканци срещу подобна политика и няколкото разследвания срещу екипа на самия Тръмп на практика отнеха възможността за подобна маневра. НАТО „вече не е остаряла организация“, а оцеляването на ЕС е вече по-важно от събития като Брекзит.
Китай и източна Азия бяха предсказвания терен на най-големи потенциални проблеми след избирането на новия американски президент. Списъкът с очаквани драми бе твърде дълъг: протекционизъм, търговска война, нови спорове и потенциални сблъсъци в южно и източно-китайско море, цялостно оттегляне от региона и загуба на политически и икономически позиции, условност и проблематизиране на съюзническите отношения със страни като Япония и южна Корея, напрежения около северна Корея и т.н. И тук обаче много малко от тези прогнози се сбъдват. Тръмп и Си намират достатъчно общ език, а новият американски президент е особено предпазлив и сдържан по отношение на Китай. Ангажиментите към Япония и южна Корея са не просто потвърдени, но новите американски министри вече направиха няколко посещения там. Първоначалните недоразумения около Тайван бяха бързо потушени, а чиновниците и съветниците във Вашингтон вече търсят нови алтернативи за търговия. Единствено казусът със северна Корея е изострен, но и там е рано за еднозначни изводи.
В Европа завръщането на добрите времена си има вече и собствена теория. В нейната основа е събуждането на про-европейския, анти-екстремистки център, който дълго време приемаше случващото се на „стария континент“ за даденост. После засилването на влиянието на политическите крайности и поредиците от кризи допълнително завладяха европейските общества и едва сътресенията около Брекзит и Тръмп и нарастващите рискове за интеграционния процес мобилизираха доскоро летаргичните му поддръжници. Според тази теория, Австрия, Франция и Холандия са актуалните примери за тази динамика. Но и в подобна теория има важни уточнения, на които не се обръща достатъчно внимание. Широкият център може и да е активизиран, но няма желание да се довери на добре познатите му, традиционни партии. В Австрия президент стана кандидат на „зелените“, а във Франция Макрон е набързо сглобена конструкция в нов опит за политика „отвъд лявото и дясното“, сложен синтез, чийто най-близък аналог е „третия път“ на Тони Блеър във Великобритания, който обаче така и досега не получи популярност на френска територия. Устойчивата мобилизация на широкия център трудно може да бъде факт без работеща партийна институционализация и управленски успехи и именно тук ще бъдат основните предизвикателства.
Събрани заедно, тези събития могат да бъдат конструирани като край на кризите, като дългоочаквано успокояване на общата ситуация, като провал на безкрайните прогнози за сривове, сътресения, размествания. Наистина, става въпрос за реални процеси, които са контрапункт на „новото нормално“ и те наистина внасят важни нюанси в анализа на света около нас. Но все пак, особен оптимизъм ще бъде неуместен и подвеждащ. Разместванията в международната среда са дълбоки и комбинират най-различни процеси: възраждане на Азия, структурни икономически слабости в Европа и САЩ, съчетани с политическо объркване, нерешителност и социална нестабилност, завръщане на откровен ревизионизъм в лицето на страни като Русия, все по-блокирани международни организации, които да отразяват тези нови реалности и да ги управляват. В този смисъл, зад сътресенията има по-дълбоки, структурни причини и политическото измъкване от различни кризисни ситуации не е задължително устойчив процес, ако не бъдат поне частично решени някои от изброените проблеми. По тази причина наглед стабилизираните състояния са по-скоро временни.
