„В четвъртък сутринта, неизвестно защо, той се събуди рано. Сред дрезгавата светлина на ранната утрин огромната му спалня беше като голяма ливада, обгърната в мъгла. Някъде далеч, на края на леглото, се забелязваха познати очертания и Уолц с мъка се надигна на лакти, за да ги види по-добре. Имаха формата на конска глава. Все още замаян, Уолц се пресегна и запали нощната лампа.
Онова, което видя, го потресе и смаза. Сякаш тежък ковашки чук се стовари върху гърдите му. Пулсът му запрескача и започна да му се повдига. Повърнатото се разплиска върху дебелото килимче.
Отрязаната лъскава глава на големия черен кон Хартум бе здраво залепена в засъхнала гъста кръв. Виждаха се тънки бели сухожилия. Пяна покриваше муцуната, а онези големи като ябълки очи, които преди блестяха като злато, сега бяха потъмнели от съсирената кръв и придобили цвета на гниещ плод.“
Познахте, разбира се – откъсът е от „Кръстникът“ на Марио Пузо. Кинорежисьорът Уолц, който си въобразяваше, че с богатството си и всичките си връзки с президента на САЩ и директора на ФБР е по-силен от Дон Корлеоне, току-що е получил предупреждение да внимава в картинката…
А ето друг откъс, само че от български сайт:
„Флашмоб с агнешки главички посрещна членовете на ВСС, предаде „Канал 3“. Акцията е закачка с „Агнешките главички“ – политико-бизнес кръг, който бе назован последно от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов. Медийни публикации твърдят, че до този кръг са близки двама членове на ВСС – Лозан Панов и Калин Калпакчиев.
Младежи, маскирани като клоуни и с агнешки главички в ръце, застанаха пред входа на сградата, за да посрещнат председателя на ВКС Лозан Панов. Членовете на ВСС минаха безмълвни покрай перформънса. Председателят на ВКС Лозан Панов отново повтори пред журналисти, как щели да го „тричат“ на заседанието заради предложението да бъде разследвана срещата между Цацаров, Гергов и Дончев.“
Флашмоб, „перформънс“, че и закачка… Все едно не става дума за зловеща закана, а за уличен спектакъл. Мафиотските прийоми са представени като хепънинг, гнусната операция с подхвърлените глави се приема за нещо забавно. А най-шокиращото е, че предупреждението е към критиците на… главния прокурор, случва се посред бял ден и пред очите на минувачите. Няма обаче нито един арестуван, няма и нито един излязъл открито с лицето си. Всички там са с нахилени маймунски маски, точно както са виждали по филмите да се обират банки. Голяма веселба…
Тъй като работата е ясна, т.е. вече няма колебания по въпроса държавата ли има мафия или мафията си има държава, оттук нататък давам само идеи за „перформънси“ в подкрепа на главния прокурор:
- Куршум в плик. Практиката съществува от векове, а последно е пробвана в Хонконг срещу местната мегазвезда Едисън Чен – 27-годишен певец, който се забърка в мафиотски скандал. Триадите, които контролират шоубизнеса в Китай, взеха нещата в свои ръце – изпратиха му златен куршум, а Чен правилно разбра посланието и рязко сложи край на кариерата си.
- Целувката на смъртта. „Знам, че беше ти, Фредо. Ти разби сърцето ми“, казва Майкъл Корлеоне, след което целува своя брат. Фредо вече е маркиран с Il bacio della morte, защото е извършил предателство.
- Празен ковчег, мъртва птица или увита във вестник вмирисана риба. В Сицилия, например, тези предупреждения все още се харчат много добре. Обикновено след тях длъжникът, който е забавил вноската по pizzo – парите, плащани за защита, бързо решава финансовото недоразумение.
- Надписи по стените. Тайните послания или зловещи графити пък са приоритет на мексиканската мафия. Доколкото тя върлува и в американския щат Калифорния, там е достатъчна цифрата „187“, изрисувана със спрей, защото това е съдебният код за „убийство“ в американския закон.
- Юбицуме. Вече хард изпълнение на японската мафия Якудза, което означава да се отреже пръст на ръката. „Започва се от малкия пръст – при първо провинение се реже само фалангата, при следващо се продължава надолу. Това обяснява защо в Япония има процъфтяващ пазар на изкуствени пръсти – протези“, просвещава ни в. „Труд“ в стара дописка.
Впрочем най-изисканият прийом за сплашване е изпращането на определен вид, цвят и брой цветя. В същата дописка даже са дадени и напътствия:
„Още от древни времена декоративното и добре познато у нас цвете азалия се свързва със смъртта – може би защото самото то е силно отровно – съдържа т.нар. андромедотоксини. Изпращането някому на азалия, особено в черна саксия и ваза, се смята и до днес за пряка смъртна заплаха.“
Италианската мафия също има традиция в това отношение – само че там цветята са „постфактум“ – поръчителят на убийството изпраща букет на вдовицата и семейството на жертвата. В оригинала на филма „Белязания“ от 1932 г. „капо“ заръчва венец от бели карамфили във формата на кръст за погребението на убития си враг. Белият карамфил – един на брой – е на почит и в българския андърграунд, докато при руската мафия предпочитаното „цвете на смъртта“ е бяла роза. Говори се, че бяла роза пред хотелската си стая намират братята Васил и Георги Илиеви в Слънчев бряг след убийството на руски мафиотски бос в курорта през 1993 г.
Букет от карамфили като предупреждение съществува само в Унгария – само че те трябва да са нечетен брой и бели. Четни червени там са нишан за любов.“
Значи за Панов ще са нечетни бели, но за Цацаров – червени…
А сега сериозно:
Подобна откровеност не си е позволявал нито един от предшествениците на главния прокурор, въпреки че никой от тях не беше запомнен с добро. Татарчев, лека му пръст, остана в обществената памет с кръчмарските си прояви в компанията на бандити, а след мандата на Филчев думите „законност” и „прокурорски надзор” вече звучат като оксиморони. Единствено Борис Велчев се държеше прилично, но пък се опитваше да угоди на всеки, докато иначе пишеше в научните си трудове: „За съжаление, познавам лекотата, с която едно лице може да бъде привлечено към наказателна отговорност… Бизнес конкуренти могат да разчистят сметката чрез „услугата“ на някой прокурор да започне наказателно преследване… Привличането към наказателна отговорност може да бъде контролирано.“
Очакванията към настоящия главен прокурор също не бяха високи. Съпротивата на юристи и правозащитници срещу неговата кандидатура се подхранваше и от смущаващата статистика за работата на бившия шеф на Пловдивския окръжен съд – висок процент осъдителни присъди и значително количество осъдителни решения на Европейския съд в Страсбург. Противниците на Цацаров го обрисуваха и като привърженик на използването на специални разузнавателни средства, което се подкрепяше от собствените му признания за това. Никой обаче не предполагаше, че този човек дори ще засенчи всичките си предшественици, нито че тъкмо чрез него ще се демонстрира тоталното сенчесто овладяване на държавата.
Всъщност гаврата с авторитета на правосъдието отдавна е налице, а случката от 27 април само й слага своеобразен венец. След „подкрепата“ на маймунските маски с агнешките главички Висшият съдебен съвет логично отхвърли предложението за проверка на срещата на главния прокурор с бизнесмен и издател, организирана с посредничеството на друг бизнесмен и висш БСП функционер. Самият Цацаров пък категорично отказа да отговаря на въпроси за нерегламентираната сгледа, с което по същество шутира закона и етичните норми и се постави над тях. Нещо повече, някои колеги написаха в прав текст, че така „мафията може да се почувства свободна и спокойна, въпросът за нея е приключен, останалото ще го свърши пропагандата…“
Да, пропагандата си е голяма работа, за което съдим и по тази поучителна история:
През 1877 г. в САЩ гръмва аферата „Сънборн“. Под прицел е финансовият министър, срещу когото има доказателства, че разполага с частна данъчна администрация. Впоследствие избухва скандал и около Кръга „Уиски” – частният секретар на президента е уличен, че е участвал в укриването на $3 млн. приходи от производството на алкохол. В хода на разследването се оказва, че и военният министър е искал подкупи, за да урежда „защитени пазари“ за продажбата на недекларирано пред федералните власти уиски. „Не съм очаквал да ни забие такъв нож в гърба!“ – възкликва доскоро обожаваният генерал Грант по адрес на главния прокурор Сайръс Скофилд.
Само 15 години по-рано (1862) Юлисис Грант, предвождащ десетхилядна армия на Севера, успява да превземе укрепения форт „Донелсън”. За една нощ се превръща в герой, тъй като изиграва ключова роля за изхода от Гражданската война. След знаменитата победа президентът Линкълн произвежда полковника в чин генерал и го назначава за главнокомандващ на цялата Северна армия. През 1869 г. ген. Грант е избран за президент на САЩ, а когато произнася тежките си думи срещу прокурора Скофилд, вече кара втори президентски мандат. Сайръс Скофилд е сред най-доверените приятели на Грант, дължи кариерата си на него и затова генералът не допуска, че ще посмее да повдигне обвинения. Изненадата му е огромна, когато Скофилд организира зрелищна пресконференция в лобито на „Уилърд“ – неговия любим хотел, за да разкаже какви ги върши президентското войнство.
Разкритията хвърлят тежка сянка върху авторитета на 18-ия американски президент. И какво прави, мислите, той? Разбира се, задейства всички медии да пишат в негова защита. Славословията за героя напълно засенчват актуалните разкрития на Скофилд, срещу прокурора започват да се пускат всякакви измислици и той е принуден да потъне вдън земя. А най-голямата ирония е, че и до днес 50-доларовата банкнота е с лика на ген. Юлисис Грант, докато бедният Сайръс умира, забравен от всички…
Е, Цацаров може и да знае тази история, ако съдим как всячески се стреми да не повтаря грешките на честния, наивен Скофилд. Заел е страна, която ясно си личи и от гледна точка на това кой го защитава. Доколкото методите са красноречиви, поне няма място за илюзии – подхвърлените главички директно сочат в чии ръце се подхвърля самата държава. Ако въобще има такава, след като и най-наглата демонстрация на онези, които си я откраднаха, вече дори не ни възмущава. И далеч по-лошото – схваща се единствено като забавление.
