Надали са много хората, които не си мислят точно това, когато чуят за задаващото се българско председателство на ЕС. Затова и колкото да ви говорят за планове, политики или стратегии, дефиницията за успех звучи точно така. Това е първия мащабен тест на цялата българска управленска система в европейски контекст и притесненията са напълно разбираеми и основателни. След присъединяването, страната изпадна до голяма степен в летаргия, годините на пределно административно усилие бяха последвани от доброволно намаляване на активността. За съжаление, това постепенно се превърна в трайно състояние на българското отношение към съществените европейски теми. Председателството рязко обръща тази нагласа и изисква от нас не просто прилична логистична организация, но и сериозен управленски и дипломатически капацитет.
Още в дните след изборите задаващото се председателство бе представено като ключов стиковащ елемент на новото правителство. В немалка степен това е очаквано и оправдано. Именно вътрешно-политическа нестабилност направи чешкото председателство през 2009-та едно от най-хаотичните през последните години. Никоя нова страна-членка не желае да повтори този опит и да стане обект на недоволство и неприкрита ирония. Още повече, че на самия съюз в момента не му е до шеги. На фона на трудните първи години на България очакванията към нас не са особено високи. Политическият капитал на страната е повече от скромен, а механизми като този за контрол на правосъдието и вътрешните работи само подсещат за продължаващите проблеми на страната. В такъв контекст наистина е разумно поне най-плитките и самоцелни спорове и истерии да бъдат оставени настрана през идните 12 месеца. В сегашната ситуация обаче изглежда, че наближаващото председателство ще се превърне в повод за замразяване на всякакви належащи реформи и промени и просто ще оразмери политическия календар. Към настоящия момент, в българската политика няма субект или процес, който да попречи в това отношение. Така че политиката ни „влиза във фризера“ до идната есен.
Българското председателство се очертава да бъде особено натоварено и сложно. Парламентарните избори в Германия през септември приключват натоварения европейски политически календар и ще отприщят множество теми и въпроси, които в момента са прекалено деликатни или за които политиците нямат ясен мандат. Затова самата интензивност и обхват на дейностите ще се ускори рязко и ние няма да имаме удобството просто да отложим решаването им. Например, същностната част от преговорите за напускане на Великобритания ще се случат именно в началото на идната година. Надали ще има ново германско правителство преди края на октомври или началото на ноември, а както знаем през декември Европа изпада в прeдколедна еуфория. Само Брекзит е достатъчен, за да препъне първо председателство на и без това неопитна и неубедителна страна-членка. По това време ще бъдат и първите по-сериозни залпове около новата финансова рамка като битката този път ще бъде още по-тежка. Оттеглянето на британците отваря сериозна бюджетна дупка, а останалите донори са недоволни по няколко линии и ще търсят корекция на статуквото. Ще настояват за по-малко директни субсидии, за отстъпления по въпросите на бежанците и миграцията, за повече инвестиции чрез финансови инструменти. Все неща, които в момента не просто разделят държавите, а могат да предизвикат и сериозни вътрешни сътресения.
Списъкът с трудни теми не свършва тук. Затишието на проблема с имигрантите единствено маскира дълбоките промени в европейските политики, които трябва да бъдат направени, за да се гарантират управляемост и трайни решения. Отдалечаването на Турция от ЕС допълнително ще затрудни тази задача и ефектите ще започнат бързо да се виждат. „Султанизацията“ на юго-източната ни съседка ще продължи, а това променя цялостния контекст на отношенията. Засега преговорите с нея остават, но динамиката на раздалечаване не просто ще продължи, а изисква сериозен анализ на последствията. Нестабилността в Македония също няма да изчезне и нашето председателство е особено подходящ момент за нови идеи и подходи. Разбира се, ако ги имаме. Подобни индикации няма. През последните години нашите политици и администрация бяха обсебени от идеята за двустранен договор за приятелство, който уж да институционализира различни наши желания. Всичко бе подчинено на това, макар отдавна да е ясно, че дори нещо да се подпише едва ли елитите в Скопие ще имат особен проблем да го обезсмислят. Така България почти сигурно ще се окаже начело на ЕС точно, когато теми от нейния регион и, предполага се, експертиза ще са на дневен ред. Няма основания за някакъв особен оптимизъм.
Все пак, администрацията вече успя да подреди няколко теми, които ще бъдат в основата на политическия дневен ред през първата част на 2018-та. Нашата заявка е за приоритети като икономическия растеж в различните му европейски измерения, миграция и сигурност, енергийни въпроси, следващата финансова рамка и глобалната роля на ЕС. Прави впечатление, че изброените в предните параграфи политически проблеми отсъстват, но със сигурност през идните седмици и те ще бъдат добавени. Малко неочаквано и поне на ниво реторика отсъства темата за разширяването. Тя наистина е трудна политически, но именно по тази причина България трябва да е сред най-активните, особено на фона на случващото се в Македония и нарастващото влияние на неевропейски сили като Турция и Русия. Въобще, досега фокусът е по-скоро върху чисто административната и логистична част на председателството, което е безспорно необходимо, но постепенно трябва да мине на заден план. Вярно е, че една тежка логистична грешка може да нанесе удар по репутацията на страната, но възможността на председателството е преди всичко политическа и тя трябва да бъде водеща.
Реално влияние върху съюза обаче не идва от пренареждането на въпросите, които и без това са на дневния ред на организацията. Да изведем заетостта и икономиката пред сигурността без различни последващи действия няма особен ефект. Да, можем да повтаря шест месеца нашата подредба на темите, но от това няма да произтече нищо кой знае какво. Нужни са съвсем друг тип усилия видни от предходни председателства. Инструментите включват бързо институционално изтегляне напред на вече сложени на масата предложения за политики и мерки, иницииране на нови приоритети, политически дебати и документи, организиране на срещи на високо ниво за поставяне на важни за председателстваща страна теми, отваряне на нови политически и законодателни ниши, които досега са били игнорирани и други. За 10-те години на членство, страната вече трябваше да се е научила на тези неща. За съжаление, нищо от представеното досега не подсказва каквато и да било готовност за подобен тип сложни политически и институционални маневри. Очевидно вървим към едно битово председателство, в което най-важното наистина ще бъде да не се изложим. За повече очевидно нямаме сили.
