О, неразумни юроде, поради что се тъй вълнуваш дали изтребителят ще се казва „Грипен“ или F 16? Какво разбираш ти от бойна авиация? Да речем, че към конструкцията е възможно да имаш предпочитание, защото един от двата изтребителя ти прилича на любимото ти самолетче от детството. Но какво познание имаш за визуална, радарна и топлинна сигнатура, по системите за разхвърляне на топлинни капани ли си експерт или пък по интегрираните системи за самозащита? Със срокове за доставка – защото и те са обект на договора за покупка – може би си имал малко повече опит, но изтребителите не ги доставят „Еконт“ или „Български пощи“, нали знаеш?
Една полза все пак виждам от това, че споделяш чувствата си към съответен изтребител. Кажи ми кой от двата ти е на сърце и ще ме улесниш да си съставя портрета ти. Ще знам дали си за референдума на Слави или против него. Ще ми е ясно дали според теб Георги Гергов или Сашо Дончев казва истината за пиенето на кафе с главния прокурор в ЦУМ. Ще си знам какво мислиш за Динко от Ямбол, за бабата, тръгнала от Турция да гласува в България, за опакованите кейове на Кристо…Ооо, ти не знаеш, че Кристо е опаковал някакви кейове, дори кой е Кристо не знаеш? Нищо. Аз знам какво щеше да мислиш за Кристо, ако знаеше, че Кристо съществува. Ти може и на колко години е съпругата на Макрон да не си чувал, но и по този въпрос мнението ти вече ми е ясно. Ти ми кажи за кой изтребител си, останалото няма нужда. Признай ми само една от своите симпатии по бойните теми в българското общество и ще си ми връчил ключа на вратата към вътрешния си свят, където на рафтове са подредени всички твои патрондаши, инструкции за водене на бой с противниковия лагер, всичките ти стереотипи и целият целият ти арсенал – от лафчетата-гранати до бомбите за ядрени взривявания на общественото мнение.
До това положение ги опростихме нещата. Отбор „Ябълка“ и отбор „Черешка“ в детската градина. Знакът за принадлежност е един – дали ще е пришита към синята престилчица картинка на съответния плод или статус в социалната мрежа, няма значение. Важното е да се надпреварваме, наддумваме. Да се спъваме, да се ритаме, да викаме срещу другите и да се взаимно утешаваме и надъхваме със своите.
Като се замисля, не съм съвсем права – не бих познала, например, какво е отношението ти към увеличаването на минималната пенсия, това тъй неотстъпчиво уж и на сантиметър намерение на обединените патриоти (300 лв. и нито лев по-малко преди изборите), но осъществено само със сантиметър над сегашната минимална пенсия в името на участието във властта. То е ясно, че дали пенсията е 160 или 180-200 лева, няма почти никакво значение, но дали ти мислиш, че е справедливо – това не знам. Дали изравняването на пенсиите на хора работили с хора неработили не ти прилича на обещавания някога комунизъм – нямам представа. Дали пък тази възможно най-лява мярка ти се вижда подходяща за правителство от десния спектър, изобщо не смея да гадая. И знаеш ли защо нямам мнение за твоето мнение по този въпрос? Защото ти нямаш мнение по въпроса.
Нас такива скучни неща като пенсии, доходи, здравеопазване, образование, работи или не работи съдебната система и т.н. прози не ни интересуват. Всичко това е скучно, изиска да се познават теории, да се четат справки, да се изучава чужд опит, да се установяват факти. И след целия този труд, който ние вече – както каза оня емблематичен избирател по телевизора „искаме да положим, но нямаме желание“, – се налага да се обединяваме и да оказваме натиск върху хората, от които нашите пенсии, доходи, здравеопазване, образование, съдебна система и т.н. зависят. Това е всъщност демокрацията – правото ни на този натиск и правото ни да сменим избраните да ни управляват, ако не си вършат работата.
Да, ние „искаме да е така, но нямаме желание“. Нашето желание е да продължим да се състезаваме в отборчета, да пробваме отново и отново дали „Ябълка“ е в състояние по-цветисто да се подиграва на онези, на които симпатизира „Черешка“, и обратното. Това също е демокрация – да можеш да кажеш свободно виц, да се надсмиваш над управниците, без страх, че колегата ще напише донос в Държавна сигурност. Е, няма да го напише там, ще го напише във Фейсбук. Кажи-речи всичко, с което са били пълни доносите срещу нас в Държавна сигурност, сега се пише в социалната мрежа. Без последствията и без срама – нито от страна на пишещия, нито от страна на описания. Затова почитателите на едната марка изтребител, когато стане спор за демокрацията, казват, че тя всъщност ни е дала това – свобода на словото, всичко друго ни е отнела.
Нито едното е вярното, нито другото. Точно свободата на словото в момента у нас е отнета. Това, което ни дава социалната мрежа – слободията на бърборенето, пиянските изцепки на печално известни имена, суетливите остроумици на тема чанти и череши, голямото тщестлавно лигавене – всичко това не е свобода на словото. Значение има словото в медиите, а там свободното слово все повече го няма. И знаете ли според кого го няма? Според класацията, която ни е поставила на 109-о място, ще кажете. Тази класация не я прави машина, правят я същите хора, които правят българската журналистика. Журналистите казват какви са усещанията им за свобода на словото и според тези усещания България е класирана на 109 място. Хем честно някак си, хем странно: нямаме чувство за свобода на словото, оплакваме се на някаква класация, не правим нищо повече от това да се оплакваме, след което се позоваваме на същата класация колко сме нещастни. Ето ни отново в същия кръг: искаме, ама нямаме желание.
Що се отнася до всичко друго, което ни е отнела демокрацията, това е още по-невярно. Не ни го е отнела, просто ни казва: извоювайте си го, имате право – борете се за тези хора и за такива неща, които ще направят живота ни по-добър. Само че ние искаме демокрацията да гарантира добрия живот. Е, това е разликата на демокрацията с комунизма – тя не гарантира друго, освен това, че ще живееш както си го направиш и че, ако някой нещо ти е гарантирал, но не го е изпълнил, можеш веднага да го смениш. А ако ти го смениш отново със самия него – това е твой проблем, и на това ти дава право демокрацията.
И ето ни пред резултата от „искам, но нямам желание“. Действителността у нас няма значение, ние си я пригаждаме според това дали сме в отбор „Черешка“ или в отбор „Ябълка“. Затова и много не ни интересува каква е всъщност действителността, важното е да е горчиво весело, важното е да участваме в тази страховита веселба с усещането, че сме откъм правилната страна, защото иначе е непоносимо виновно пред децата ни и тежко съвместимо със съвестите ни.
