Спомняте ли си тази сцена от „Индже“ на Йордан Йовков? Индже се появява на къра с дружината си, жените пускат мотиките и с писъци бягат колкото могат по-далече и по-бързо. Учуден е Индже, дошъл е при тях с добро. Той вече не е оня Индже, който коли, беси и пали. Бил е като кърджалиите, но вече не е. Само един старец е останал до нахвърлените мотики, защото краката му не държат да бяга. Пита го Индже защо са се уплашили жените. Помислили са хората на Индже за капасъзи, смотолевя старецът. Той се опитал да ги успокои, че какви ти капасъзи, ей ги на какви хубави черни коне са, даже пашата им е на бял, но жените не хванали вяра. Старецът оглежда Индже – я какъв си хубав, юнак, де такъв господар да имаме като тебе, ще ти плащаме харач, но само ти да си, а то какво е сега… Какво е сега, пита го Индже. Старецът се жали: Кой отде иде, коли, кой отде иде, граби и пали, а ний сме прости хора, ний сме като овце, добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази! Харесват му на Индже тези думи, засмива се, първата му усмивка тази пролет. Но е и тъжен – той е дошъл с добро и за добро, а жените са избягали. Изважда от кесията си шепа жълтици и нарежда да се остави по една до всяка мотика. След което „като змия изсъска гъстоплетеният камшик в ръката на Индже, белият му кон хвръкна под него.“
Съзнавам риска от подобни препратки, но за тази сцена се сещам, колчем през погледа ми тези дни премине картина от самотния протест на Слави Трифонов пред Народното събрание. Чак извръщам поглед от неудобство, дошъл е човекът с шепа жълтици, а няма на кого да ги раздаде. И никак не се шегувам, като казвам, че носи шепа жълтици. Голямата част от нещата, които казва Слави Трифонов са истина, при това неудобна истина и тя не може да се чуе от всяка трибуна, от която се говори. И в поведението си, колкото и да е абсурден този седеж пред парламента, също е прав – много значими събития в човешката история са започнати от един човек, който сяда или се изправя някъде.
Нито Мартин Кинг щяхме да знаем кой е, нито „Аз имам мечта“ щяхме да цитираме, нито чернокожите в САЩ щяха да си извоюват правата толкова рано, ако една напълно непозната, обикновена и незначителна жена, някоя си Роза Паркс, не беше отказала да стане и да отстъпи мястото си на бял човек в автобус някъде в Алабама на 1 декември 1955 година. Шофьорът й заповядва да стане, тя тихо казва „Не“. И не защото е революционерка, борец за човешки права или самоубийца. Казва „не“, защото краката й са отекли от работния ден и иска да пътува седнала, омръзнало й е да е по-различна от белите с уморени крака. Знаете какво става по-нататък – тръгва се от местен протест в подкрепа на арестуваната Роза Паркс, минава се през големия поход за човешки права и се стига да промяна, която само минута преди някаква черна пътничка да каже своето „не“ е била невъобразима.
Към това можем да прибавим, че гневът, който Слави Трифонов излива върху т.н. политически елит, е справедлив и общо взето той изразява онова, което всеки от нас си мисли. Дотук не споменавам референдума и не случайно. Той е друга тема. И да го имаше, и да го нямаше референдума, Слави Трифонов щеше да си стои все така самотно в обкръжението на неколцина от своя екип. Може би някакви хора щяха да се съберат около него, ако бе довел балерините, но това също е друга тема и тя се родее повече с това защо билетите за концертите на Слави свършват за рекордно време. А сега темата е защо мислещият за елита същите неща като Слави Трифонов народ не е до, около, със Слави Трифонов пред Народното събрание.
По много причини. Първата: Защото Слави Трифонов не е автентичен. В политиката не е автентичен. Играе роли и му личи. Сам не си вярва и му личи. Автентичен е в чалгата. Не е най-добрият певец, но се разтваря в песента, там е целият себе си и му личи. Втората: Защото Слави Трифонов не може да трогне хората с готовността си да се бори с чудовището, докато едновременно с това е участвал в зачеването, отглеждането, а сега в храненето на чудовището. Няма как да береш реколти от славата, че си родоначалник на чалгата, и заедно с това да водиш народа в битка с поразиите, които донесе чалгата.
Какви поразии могат да донесат някакви си песни, ще рече някой. Големи. За да продаваш на хората пошлост, първо трябва да произведеш пошли души. Ако искаш да търгуваш пошлост, първо трябва да си отгледаш потребители на пошлост. Чалгата произведе пошъл вкус, пошла леснотия, веселяшко безхаберие, хвърлящо гюбеци отношение към всичко в живота, а оттам нататък всичко си потече по реда и стана възможно – пошлото поведение на всички равнища, пошлото управление, пошлата арогантност, за да се стигне до сегашното ни пошло безразличие.
Това може би прави от Слави Трифонов трагичен герой. Възможно е той да е като оня доктор, който решил да покаже мощта си, като създаде Франкенщайн, и след това – уплашен от мощта на чудовището, решава да го убие. Може би? Даже още по-трагичен, защото, докато се бори с чудовището, Слави Трифонов го и храни с такива долнопробни, евтини и скудоумни шегички, задължително по допирателната на еротиката, че чудовището продължава да дебелее ли, дебелее… Една вечер шоуто е високоморално, следващата компенсира с още по-ниски страсти от вече постигнатите. Една вечер е гражданин, следващата е треторазряден шут. Не, не става така. Няма как и дървото да е в печката, и душата в рая. Никой не е успял да направи така, че да му печелят всички крайчета на билетчето. И Слави Трифонов да си, пак не можеш, защото народът е безразличен към Слави по същата причина, както към онези, срещу които се е заел да се бори – народът усеща лъжата с кожата си, в България това е отработено и спасително. Българинът няма много защити, този усет му е важен и той си го пази.
И да беше само музиката… Докато Слави Трифонов самотно и безпомощно се оглежда за поддръжници, хората си припомнят негови вопли и песни по хора, заради които България сега не е такава, каквато той с патос призовава да стане. За мутрите, разбира се, става дума, за тези с два пистолета в двете ръце, чиито черни дрехи криеха колко са бели душите им, както ни убеждаваше Слави Трифонов. Ами на този хал сме, заради белите им души, не са забравили хората.
Нарочно оставям като последна и още една причина. Никой не вярва, че в тази битка Слави Трифонов е сам себе си. Това в България и да е вярно, не се възприема като възможно. Дори и да повярваме, че това е чиста и честна битка на един човек, който не обсъжда плановете си с друг, освен с екипа си, знаем, че някой някъде вече е разработил няколко варианта как тази дейност на шоумена може да бъде употребена. То е видимо, дори и самото шоу да не се усеща, че го употребяват. Само трябва да се намести в календара случващото се в шоуто, за да се види как то се употребява и кого обслужва. Възможно ли е тези (остро)умни сценаристи да не го усещат?
Индже, впрочем, е имал за кратко щастлива съдба. Хората все разбират разкаянието му, пеят песни как милост има Индже за сиромаси, планината плаче за него. Само че създаденото от него в злите му времена в един миг се появява и го убива…“Ние сме лошите в страшния филм, тъй пожела си съдбата…“
