Ако сте в България отскоро и се загледате в политическия пейзаж, със сигурност ще останете с впечатлението, че новото правителство е на „патриотите“, а ГЕРБ е някакъв пълнеж. Из медиите обикалят превъзбудените лидери на уж по-малкия коалиционен партньор, размятат най-различни и колоритни идеи, а единият, поне на думи, „взе на мушка“ знакови имена от българския ъндерграунд. На политическия терен се появиха и министри, които повече приличат на аватари на различни интереси, отколкото на хора с биография, капацитет и мисъл за някакви сериозни управленски решения. Самият премиер се движи на далеч по-ниска предавка от своите коалиционни партньори, което е донякъде естествено на фона на дългия му престой във властта. Това обаче постепенно ще започне да му създава проблеми, защото идентичността на кабинета започва да се оформя според реториката и идеите на „обединените патриоти“.
Едно от най-впечатляващите неща около новото правителство е скоростта и агресията, с която лидерите на „патриотите“ скочиха във властта. Валери Симеонов тръгна да пуска багери из Слънчев бряг и поне на думи взе на прицел хората с прякорите. Както лесно може да си спомним, той не е сред първите и няма да е сред първите, които много по-лесно ги изброяваха, отколкото отстраняваха от българския стопански живот и криминален свят. Цялостната му реторика е видимо по-агресивна и нетърпелива, зад което очевидно стои трудно сдържан властови ентусиазъм, който обаче ще трябва да бъде овладян и разпределен в рамките на започналия мандат. Иначе рискува твърде бързо да събуди отново позадрямалото българско общество. Важната тема за демографското бъдеще на страната бе бързо редуцирана до внос на крепостни българи от бившия Съветски съюз, които да бъдат „разпределени“ из западащите селски райони на страната. Човек само може да си представи психологическата и социална безизходица, в която биха веднага изпаднали спуснатите като с кран хора. По някаква подобна логика държавата ни от години раздава паспорти в Македония, без от това да се е пръкнала някаква внезапна любов от техните притежатели.
Извън тези хаотични маневри, трайното присъствие на „патриотите“ в това правителство ще стъпи върху внимателно разчертани активност и пасивност. Например, външнополитическата поза комбинира традиционната реторическа активност срещу „любимия враг“, Турция и мълчание спрямо по-рисковата Русия. Още повече, че актуалната ситуация предоставя предостатъчно възможности за опредметяване на поведението на този враг: имигрантската и бежанска криза, подкрепата за ДОСТ, гласуване в Турция и други. Дори всичките приказки около казармата и военното обучение преминават през презумцията за конвенционална, териториална заплаха, за която е ясно откъде произтича. Въобще, цялата гама от теми около границите, Европа и заплахите за сигурността удобно се разполага в полето на желаната активност и реторика. Там дори може да бъде набутан и избора на „Грипен“. Съвсем не така ще стои въпроса с Русия. Няма да чуете нищо за кибер атаки, за Крим или източна Украйна, за поведението й спрямо ЕС, за преките намеси в изборите в различни демократични държави. Темата за санкциите ще бъде делегирана на външния министър и Захариева няма да излезе отвъд видимо по-свитите параметри, в които се движи Бойко Борисов по тези въпроси. Темата НАТО също ще бъде удобно пречупена през вътрешно-битовите военни теми и ще бъде притъпена и отдалечена от същинските въпроси. Вместо честен разговор за реалните заплахи и техните отговори, ще слушаме за местни битовизми. За казарма или там както съответните ПР-и са го преформулирали, за да звучи по-приемливо.
Достатъчно показателно е първото интервю на новия военен министър за чуждестранна медия, странно защо избраната бе ТАСС. След като набързо отметна принадлежността на България към ЕС и НАТО, той на практика изложи подход, точно обратен на смисъла на членството в двете организации. Ако въобще си заслужава да търсим концептуална рамка на казаното, то тя би била „военна автархия“, някаква имагинерна самодостатъчна нашенска общност, която ще си сглобява сама, каквото й е необходимо. Подобна нагласа прилича твърде много на „предприемачеството на национално-отговорния капитал“ с всичките му препратки от годините на ранния преход. Линията между самозатваряне с оглед защита на определени финансови интереси и легитимна подкрепа за българските предприятия е много тънка. Надали ще мине много време преди да разберем за кое от двете става въпрос. Подобни нагласи обаче са проблем, защото се движат обратно на целите и реалностите, с които трябва да се справяме. Европейската отбранителна индустрия върви по посока повече интеграция и всички планове на ЕС във военна област сочат натам. Интересно би било да чуем дали новият военен министър си мисли, че цялостното решение на следващите евентуални кризи се изчерпва с повече войници по границите.
От необичайната активност на „патриотите“ обаче излиза неочаквана дилема за ГЕРБ. Когато те бяха в коалиция с „Реформаторския блок“, последните отговаряха за езика и дейностите по „европейската нормалност“ на правителството. Самият факт на съществуването на коалицията отнемаше от тях необходимостта да се занимават с това. По всичко личи, че скоро ще им се наложи да играят ролята на коректив, поне на думи. Това пък ще е доста непривично, защото ще се наложи тя да отиде отвъд приказките и автоматичното повторение „ние сме в ЕС и НАТО“ няма да бъде достатъчно. Ако Каракачанов и компания продължат и разширят създаването на някаква затворена система за сигурност, фокусирана върху грешни, макар и често популярни теми, това ще проблематизира рехавата позиция на страната, която Борисов е все пак външно подкрепен да поддържа. Подобно напрежение няма да определи съдбата на този кабинет, но може да разклати така необходимата му външна легитимност. Именно от това политическо поле на защита на геополитическата позиция на страната дойде и електоралната разлика, с която Борисов си осигури третия мандат. Ако не го е разбрал, нейното подкопаване може да му го отнеме.
