Сравненията между Тереза Мей и Маргарет Тачър бяха прибързани още от самото начало. Удобната аналогия нямаше особени основания, но бе твърде изкушаваща в епохата на бързата комуникация. Мей пожела да направи парламентарни избори от Брекзит, за да увеличи мнозинството си в Парламента и се провали с гръм и трясък. В рамките на няколко седмици сбърка предизборната стратегия на партията си, избяга от прекия сблъсък с опонентите си, на важни въпроси продължи да отговаря с кухи фрази и се отказа от политики в собствената й програма. В подобна среда цялата нейна претенция за лидерство и сила се срина и тя започна да излъчва несигурност и паника. Структурира всичко около завоалираната заплаха за нестабилност, непредвидимост и риск, ако загуби и повтори очевидната грешка на кампанията на поддръжниците за оставане в ЕС отпреди година. Мей може и да остане премиер за известно време, но със сигурност ще остане в историята като нелош тактик и много слаб стратег.
В чисто цифрово изражение, консерваторите надделяха над лейбъристите с около 2 %, 42 на 40, но този резултат е на фона на стартова преднина от 15-17% в началото на кампанията и още по-голяма при доверието към лидерите на двете партии, Тереза Мей и Джеръми Корбин. Всъщност, това е подобрение и за двете партии спрямо последните избори отпреди две години, което се дължи на срива на партията на Найджъл Фараж, която сега получи едва 2%, загуба от 11% спрямо 2015-та. Торите добавят около 5%, но при Корбин и компания това е почти 10%. Показателно е, че на практика всички други по-малки партии загубиха подкрепа. При „зелените“ тя е над 2%, при шотландските националисти е 1,7%, докато либералите губят само половин процент. Последните обаче се надяваха на много по-висок резултат, защото се позиционираха като „партията на 48-те процента“ гласували за оставане в ЕС. Тази стратегия обаче не сработи и те са отново изправени пред вероятността за сливане с други партии и преосноваване. Мнозина очакваха и доста завишена избирателна активност, най-вече на по-младите, но окончателните данни показват нарастване от едва около 2%, от 66 на 68%. Видно е, че изборната драма не идва оттук.
Малко очакваният резултат е комбинация от тежките грешки на Мей, но и от успехите на лейбъристите. Те направиха силна кампания „на терен“ и успяха да създадат вълна от активност, която наподобяваше мобилизация на социално движение, а не партийно усилие. Цялостният тон бе много по-позитивен, което особено контрастираше с поведението на Мей през последните седмици. Успяха добре да използват нейното отсъствие от дебатите и наложиха много от своите тези. В същото време, те успяха да предложат няколко политики, които особено резонират с избирателите, макар и да нямат особено финансово основание. Например, обещана бе нова вълна от национализации, което особено по отношение на железопътния транспорт се приема доста положително. Към младите хора и студентите бе поет ангажимент за връщане на безплатното университетско образование, както и задължителните допълнителни средства за здравната система чрез по-високи данъци. Корбин обаче бе най-успешен в това да улови нарастващото недоволство от политиката на ограничения, която в определени райони на страната и при отделни групи в обществото носи единствено затруднения. Самият той успя да се освободи частично от образа си на неизбираем кандидат за премиер. Гласуващите за UKIP пък отидоха по-скоро към левицата, отколкото към десницата. Така, доста неочаквано, далеч по-радикално лявата програма на лейбъристите успя да се доближи като изборен резултат до най-големия успех на Тони Блеър от 1997 година.
От структурна гледна точка, отминалите избори донесоха няколко интересни неща. Може би най-съществено е завръщането на двупартийната система, която винаги е имала особена устойчивост, поради мажоритарните изборни правила, но която и на Острова бе започнала да се променя. Обединеният резултат на торите и лейбъристите е над 80% като в „добрите стари времена“. Частичното използване на пропорционалната система за някои избори допълнително усили това впечатление, но тези заключения очевидно бяха прибързани. Има обаче и други причини. Може би най-коментирано бе укрепването на партията на независимостта, която не просто печелеше избори за европейски Парламент, но притисна истински торите и за първи път в тяхната история ги принуди да се отбраняват от стоящ вдясно от тях легитимен политически субект. Либералите също направи силен опит да станат нова партия на центъра, което сработваше, докато не влязоха в разрушителната за тях коалиция с консерваторите през 2010 година. Сега обаче UKIP имплодира и нейните гласоподаватели не се завърнаха при торите, а по-скоро отиват при лейбъристите. Очевидно смъртта на двупартийната система е много, много далеч.
Най-вероятният вариант е временното оставане на Мей като премиер и коалиция с юнионистите от северна Ирландия, което с традиционното отсъствие на депутатите на „Шин Фейн“ ще осигури малко мнозинство за правителството. Тя обаче ще изгуби контрол върху кабинета и той ще бъде много по-доминиран от партията, отколкото през изминалата година. Ролята на нейните двама ключови съветници ще намалее рязко и тя просто ще трябва да „прекара лодката“ до другия бряг през идните месеци преди да се оформи следващия лидер на партията. Стартът на преговорите за напускане на ЕС са след по-малко от две седмици и поредицата от терористични атентати изисква относителна стабилност. Друг вариант е правителство на малцинството на торите, ако не се постигне съгласие за управленската програма, но това е по-малко вероятно. Най-малки са шансовете за правителство на малцинството на лейбъристите с подкрепа на либералите и шотландските националисти. При първия вариант, Брекзит остава в горе-долу същите параметри както към момента, макар че юнионистите искат малко „по-мека“ версия, най-вече заради отношенията с Ирландия. Във всички случаи обаче Великобритания ще получи едно от най-нестабилните си правителства в един от най-неподходящите моменти на прага на исторически събития.
Подобни избори често поставят много по-широки теми и въпроси. През последните години политическата непредвидимост се прие за даденост, това е вече аналитично клише. Макар подобна диагноза да е доста пресилена, видимо е и с просто око, че вътре в западните общества има дълбоки сътресения, които разместват постоянно едва закрепени реалности. Избирателите все по-често и по-лесно си сменят предпочитанията и са трайно недоволни. Този вот във Великобритания обаче подсказва и че самите политици все по-малко разбират собствените си общества и трудно се ориентират в сложната и нестабилна среда. И без това да се промени, пътят напред ще е все по-труден.
