Същинската част на преговорите за напускане на Великобритания от ЕС започна. След една пропиляна година на недомлъвки и управленски хаос, британците направиха задачата си още по-трудна след изборния провал на Тереза Мей. Сега увереността и желанието за „твърд Брекзит“, тоест напускане на единния пазар и митническия съюз са поразклатени. Сякаш успоредно на преговорите с ЕС започнаха и преговори между самите политици в Уестминстър. Торите сега ще трябва да разчитат на юнионистите, които искат по-олекотен вариант на напускане, а за много от законите, свързани с него трудно ще се постигат мнозинства. Вътре в самата консервативна партия изведнъж започнаха да се чуват гласове за „по-мек Брекзит“ и малцина очакват Мей да завърши стартиралите преговори. Бизнесът също се разбуди и започна да говори много повече за рискове, отколкото за възможности. Вече няма да чуете и много хора, които обясняват за „смелия нов свят“, който очаква британците извън ЕС. Свидетели сме на рядко срещано фиаско.
Изминалите 12 месеца от самия референдум бяха до голяма степен загубени. Успешното позициониране на Тереза Мей в битката за „Даунинг стрийт“ № 10 преминаваше през представителство на позициите за най-твърд възможен вариант за напускане на съюза и тя успя да го направи, повтаряйки до полуда кухата фраза „Брекзит означава Брекзит“. Зад тази амбивалентност обаче се криеше опита за формулиране на доминиращата интерпретация на самия резултат на референдума. Напускането може да е едно, но вариантите на отношенията след него са няколко. По този начин, чрез поредица от политически речи бяха фиксирани отказите от членство на единния пазар, после и на митническия съюз, за да се стигне дори до допускането за отсъствие на споразумение в края на преговорния процес. Разположението на силите вътре в консервативната партия подсказваше подобно развитие и нарастващата подкрепа за партията преди предсрочните избори еднозначно се възприемаха като подкрепа за това разбиране на британския премиер. Неясните и често сменящи се позиции на лейбъристите допълнително даваха увереност на торите, че няма какво да им попречи да отидат към твърдия вариант на напускане. Защитата на каузата на оставането в съюза пък бе в ръцете на отслабените и маргинализирани либерал демократи.
Учудващо тихи през тези месеци останаха гражданското общество и бизнеса. Вярно е, че през първите седмици след вота стартираха множество петиции и протести срещу резултата, но те бяха по-скоро закъсняло събуждане, отколкото знаци за мощна вълна на участие в последващите дебати и политически битки. Голямата част от бизнеса просто прие реалността и макар с неохота започна да свиква с мисълта, че се отива към най-радикалния вариант на напускане на съюза с всички неприятни последствия. Някои инвеститори като „Нисан“ започнаха да се опитват да договарят от правителството отстъпки за себе си очевидно използвайки нежеланието на Мей да види редици от напускащи компании. По-късно същото се опитаха да правят и цели индустрии. Дори лондонското сити някак прие съдбата си, макар и с разбираемо мърморене. Организациите на бизнеса непрестанно се оплакваха от липса на смислен диалог и подготовка с правителството, но и това нямаше особен ефект върху нагласи и поведение. Основната причина за тази малко странна ситуация бе отсъствието на големи еднозначно негативни събития и процеси в икономиката, които да разбутат политическото удобство на консерваторите. Постепенно обаче и тези негативи започнаха да се появяват.
През последната година британците не успяха да подредят и посоката, в която ще върви страната след напускането на ЕС. Немалка част от гласувалите за напускане го направиха с идеята за завръщане към глобалната, либерална и откривателска Британия, която тепърва ще успее да покори новия глобален свят на невиждани възможности. Една от основните им тези бе, че свободата да определя и контролира собствените си търговски отношения е най-високата награда на новата независимост. Едва сега, предприемчивите британци щяха да могат да се възползват пълноценно от „смелия нов свят“ на бъдещето. Впечатляващо е колко от тези гласове замлъкнаха само за няколко месеца. И това не е случайно. Една след друга ключови държави рязко охладиха търговския ентусиазъм на Мей и компания. Например, Доналд Тръмп започна мандата си с щедри обещания, но постепенно забрави за темата. Мей отиде в Индия, за да търси рестарт на отношенията и се върна с посланието, че при продължаваща рестриктивна визова политика не може да се надява на много. Преди Брекзит китайците бяха избрали Острова за входна точка към ЕС, ухажваха агресивно Дейвид Камерън и неговия финансов министър, чертаеха бляскаво бъдеще. Сега те са не просто по-сдържани, а още не могат да излязат от шока на случващото се. Бъдещето не е това, което беше.
Най-съществената промяна обаче настъпва по отношението на икономическите последствия на отказа от членство. Те започнаха с почти 20% дългосрочно обезценяване на лирата още през миналата година, но сега продължават с още по-съществени процеси. Растежът не просто се забавя до малко над 1%, но се „отваря ножицата“ с еврозоната, където той вече е 2.5%. Инфлацията е вече почти 3% след много дълъг период на затишие. Нивата и плановете за инвестиции падат, както и доверието на бизнеса. Вече е ясно, че цели индустрии ще пострадат от напускане на производства, но това ще се случва в рамките на 5-6 години, поради плавно бизнес планиране. Започва осезаемо да намалява броя на пристигащите квалифицирани работници от ЕС, а в някои сектори като медицинското обслужване вече се говори за очакван срив на системата. Въобще, започва да се променя цялостната икономическа картина, което тепърва ще носи и политически проблеми. Като реалистични се приемат данни за годишни загуби за британската икономика от порядъка на 25 – 30 милиарда паунда. Разбира се, тя е достатъчно силна и привлекателна и няма да се срине, но цената на напускането тепърва ще се вижда и може да промени мнението на доста хора.
Пясъците под краката на торите започват да се движат осезаемо. Недоволството нараства, икономиката зацикля, терористичните атаки усилват усещането за загуба на контрол и посока. Дотук сякаш всички поставяха на преден план имиграцията и възможността за нейното ограничаване, но сякаш и това започва да се променя. Случващото се намалява вероятността от срив в преговорите, защото при подобен сценарий хаосът ще дойде твърде много на разклатеното британско общество. Споразумение ще има и засега то прилича на „твърд Брекзит“, но с по-дълъг преходен период за омекотяване на последствията. Доста неща трябва да се променят, за да се отиде на друг вариант. Но може и да се случи. Най-вече защото обещаваното бъдеще вече наистина не е това, което беше.
