Поредицата от кризи през последните години непрестанно избутваше на преден план въпроса за настроенията и желанията на европейските граждани. Защитниците на ЕС правеха непрестанни препратки към устойчивата подкрепа за него и третираха временните спадове в нея като разбираеми и оправдани, но, в крайна сметка, лесно обратими при подобрение на ситуацията. Критиците пък настояваха, че нещо трайно и дълбоко се променя в тези нагласи и съюзът губи необратимо подкрепа, просто защото не смогва да отговори на съвременните очаквания на хората. Както е обичайно в политическите битки, и двете страни говореха от името на „европейците“, призоваваха ги да заемат тяхната страна, цитираха всякакви изследвания. Подобни маневри се правят постоянно в националната политика, а с политизацията на съюза това се случва все по-често и по отношение на различните европейски въпроси. След Брекзит и успехите на множеството крайно-леви и крайно-десни партии, мнозина настояваха, че това е гласът на европейците. Сега след успехите на мейнстрийм кандидатите в Холандия и Австрия и след избора на Емануел Макрон, не по-малък брой хора се опитват да ни обяснят, че това е всъщност реалния, истинския вот на гражданите на „стария континент“.
Подобни спорове едва ли могат да бъдат решени единствено през интерпретация на изборни данни. Те са важен индикатор и дават ясни знаци за настроения и тенденции, но единствено по-дълбокия поглед може да очертае структурни и дългосрочни нагласи и причини. Подобни изследвания не се правят често и затова тяхната поява винаги е интересна и заслужаваща внимание. Само преди дни излязоха данните от проучване на лондонския институт “Чатъм Хаус“. Проведено е в 10 държави в периода декември 2016 – февруари 2017 година с две извадки, първата е от 10 000 граждани, а втората е от 1 800 индивиди, принадлежащи към европейския „елит“. Като цяло данните потвърждават някои основни и вече добре оформени тенденции. Между гражданите и елитите има сериозно разделение на тема Европа, и то по ключови параметри. Например по въпросите на националния суверенитет и по-нататъшната интеграция, общото между двете групи е единствено по запазване на сегашното статукво от правомощия (по 28% и в двете групи). Гражданите обаче много повече желаят да видят връщане на правомощия на националната държава (48% на 31%) и обратно, елитите са доста по-склонни да търсят решения чрез повече интеграция (37% на 24%). Очаквано, същото отношение се възпроизвежда и по отношение на създаването на федерална структура на „стария континент“.
Далеч по-важно е обаче друго разделение между елити и граждани, защото то влияе в дълбочина върху цялостното отношение към ЕС. Едва 34% от гражданите са на мнение, че в личен план са спечелили от принадлежността към организацията, докато при елитите са цели 71%. Източниците на това разделение на нагласите все повече се коментират и бяха трансформирани в политически вот на Брекзит, както и при нарастването на подкрепата за крайно-десни и крайно-леви партии в различни „стари“ държави-членки. Разминаванията в ползите най-често се интерпретират като грешка на възприятията. С други думи, „по-обикновените“ европейци просто не разбират и осъзнават реалните ползи, подвеждат се по преекспонирани дефекти и проблеми във функционирането на съюза и т.н. Например, деиндустриализацията не се дължи на единния пазар, а главно на технологични иновации и оптимизации. Вярно и нормално е, че подобни сложни процеси трудно могат да бъдат обяснени и възприети в дълбочина. В същото време обаче съществуват конкретни процеси и възможности, например „изпратените работници“, които създават реално напрежение на западните трудови пазари и веднага изместват по-общи макро теории и обяснения за аутсорсинга.
Въпросът за предполагаемите разминавания между реалност и възприятия има нужда от нов подход. ЕС трябва да осъзнае политически, че произвежда предимно системни ползи и възможности и по-малко преки, осезаеми, добре таргетирани такива. Това е кодирано в характера на проекта, но може да бъде модифицирано и ще трябва да се направи, ако той иска да започне да възстановява подкрепа и легитимност. Един пример може добре да илюстрира проблема. Веднага след глобалната криза, започнала през 2008 година, съюзът създаде един малък фонд за подкрепа на загубилите работните си места в резултат на глобализационни дислокации. Той обаче е едва 150 милиона евро за период от седем години и праговете за достъп до него са твърде високи и постижими единствено за големи компании. Реформата на този фонд, неговото увеличение и обръщане към малките и средни предприятия, които са гръбнака на европейската икономика би донесло множество подобни ползи. Това важи и за прословутия план „Юнкер“, който отново е фокусиран върху системни ползи, например транспортни връзки, интерконектори и т.н. Подобен фокус може да бъде балансиран с преки интервенции и инвестиционна подкрепа по отношение на важни публични блага в страните – членки. През последните години има известни политически признаци на подобно преосмисляне, но то е все още на твърде ранен етап.
Друг важен извод на изследването е, че най-изострените разделения са по въпросите на идентичността и вървят по вече добре познатата либерално – авторитарна линия. Същественото е, че хората все повече формират отношението си към ЕС през идентичност и по-общи културни нагласи, отколкото през икономически статут или социални затруднения. Това е ключов извод. Затова и не е случайно, че въпросите на сигурността, имиграцията, бежанците, степента на отвореност на съюза и други са все повече в центъра на обществените интереси и очаквания. Това създава много по-устойчива основа на отношението към организацията от чистите икономически размествания. И тук обаче е валидно казаното по-горе. ЕС трябва да намери начин да пребалансира системни и по-конкретни и таргетирани ползи. Именно затова създаването на добре работещи институции по външните граници и в изброените области би имало силно положителен ефект върху нагласите на „обикновените европейци“.
Изследователите откриват добра новина в относително високата подкрепа за разбирането на ЕС като солидарна структура. 77% от елитите и 50% от гражданите са съгласни, че по-богатите държави трябва да подкрепят финансово по-бедните. В анализа обаче отсъстват данни за мненията на хората по отделни държави, което всъщност би дало много по-точна картина. От предходни изследвания е известно, че в малкия брой страни донори тази подкрепа постоянно намалява и става все по-условна. Солидарност, но по нашите условия и под наш контрол, така сбито изглежда позицията на по-скептичните общества. Това е все по-видимо в начините на управление на европейските фондове и там тази тенденция е вече институционализирана. Чисто политически обаче, в държавите донори правителствата ще бъдат под нарастващ натиск в това отношение и тяхната подкрепа за по-бедните страни ще е функция на ефективността и ефикасността на помощите и инвестициите. Всъщност, това е добра новина и за последните.
