По всички белези самозатварянето в „балона на жълтите павета“ е една от основните цели на много български политици. Тази мимолетна принадлежност придава онова нахално чувство за значимост, което всички добре познаваме. То вбесява при най-фрапантните си изяви или просто дразни в политическото ежедневие. Извиращата парвенющина е вече пременена в индустрия на „жълтите новини“ и заема видно място в телевизионния ефир. В епохата на „кафявите новини“, тя дори позагуби предходното си отблъскващо излъчване и е вече достатъчно захаросана. Политици и техните околни нямат търпение да попадат в ситуация, която им позволява да заобикалят институции, да си създават привилегии, да намират непрестанни основания за собствена значимост и отделеност. Произведени в „елит“, тези хора след това започват да търсят всичките малки и не толкова малки удобства на „бързите писти“ към институции и правила или директното им заобикаляне. Това е и основната причина, поради която веднъж овластени тези хора просто престават да се интересуват от живота на „малкия човек“ и неговите ежедневни неудобства и неволи из дебрите на българските институции.
Сега внезапно премиерът в трети мандат обяви тези ежедневни гаври за враг номер едно на нормализацията на страната. Изведнъж ги забеляза, макар те далеч да не са от вчера. Хората от десетки години буквално пищят от недоволство при общуването си с администрации, нахални чиновници, често унизително отношение. Например, няколко поколения са вече откърмени с блъсканиците, гаврата и корупцията в КАТ. Надали някой е очаквал, че безсмисленото свидетелство за съдимост някога ще изчезне. Приказките за „обслужване на едно гише“ пък са вече толкова изтъркани, че накрая спряха и да ги повтарят. Не е и като „да не ги дават по телевизора“ тези неща. Съзнателно или не, Бойко Борисов нацели нещо, което може да му уплътни много успешно следващите години във властта. Интересно ще бъде да видим дали го разбира. Премиер и правителство „обявиха война“ на ежедневните очевидни абсурди и безобразия. Обявиха битка на малките неща, които „изкарват от кожата“ всеки човек в България. Малките досадни и обидни неудобства и институционални недомислици са вече „в окото на властта“ и тя обеща да ги разреши.
Появата на борбата с ежедневните дразнители има и политическо обяснение. Сегашното правителство видимо няма никакъв интерес към системно разрешаване на ключови управленски проблеми. Срещу проблемите ще се „хвърлят пари“, но този подход е пословично неадекватен и поредното му повторение с нищо няма да промени ситуацията. Самият състав на кабинета е толкова безличен, че много хора истински се затрудняват да запомнят лицата и имената на доста от неговите членове. Освен вече споменатите ежедневни неудобства, няма нито една по-съществена идея за промяна, която да фокусира общественото внимание. С наближаващото вече прословуто председателство на ЕС, всякакви други въпроси ще минават съвсем на заден план. Съставът на самата коалиция също допринася за това управленско безличие. При всичките му кривини, „Реформаторският блок“, в първоначалния му вариант, съдържаше в себе си хора, които се опитват поне частично да мислят в системни категории, да разбират политиката и като структуриране и провеждане на секторни политики, да гледат една идея по-далеч от ежедневните политически истерии. С тяхното изчезване и напускане на властта това вече не съществува.
Гражданинът Борисов, който твърди, че вече гледа българския свят през погледа на чакащия на опашки „средностатистически българин“ е пореден политически образ. Предходните включваха борец срещу корупцията, обединител на нацията, международна фигура. Често те се и комбинират. Борисов сигурно е разбрал, че дължи последната си победа не на харизма, а на липса на алтернативи и на желанието на немалка част от градските избиратели да поставят бариера пред русифицираната БСП. В подобна ситуация той трудно може да избегне необходимостта от нов облик. В новия му образ има политическа логика, още повече, че той не е съвсем нов. Всъщност, битката срещу очевидните неудобства е разклонение от отколешния негов усет за популярността на осезаемите неща, на това, което се „вижда и пипа“. Борисов винаги е имал особен усет за това, сега просто го разширява. Магистралите са най-честно споменавания ефект от този подход, но сега лидерът на ГЕРБ се захваща с по-маломерните, но достатъчно важни за хората неща. Нещо повече, премахването на много от тези унизителни за хората неудобства имат и чисто емоционално измерение, за което мнозина биха били благодарни.
Политическите разклонения на появата на гражданина Бойко Борисов обаче могат да бъдат доста любопитни. От една страна, подобно обръщане към „живия живот“ и решаването на множество буквално късащи нервите ежедневни проблеми на хората могат да се превърнат във важен източник на легитимност за самия премиер. Той вече няколко пъти показва, че има усещане за важността, която в България се отдава на малките, осезаеми, можещи „да бъдат пипнати“ неща и популярността от подобно усилие. На практика това може да се превърне в носеща опора на сегашния му мандат. Това пък е сериозен удар по БСП, защото тя губи една от пътеките, по които може да мине по пътя към властта. От друга страна, всичко това носи и рискове за Борисов. „Живият живот“ е твърде често доста неприятна гледка по нашите земи и твърде много неща в него трябва да бъдат оправени. По този начин едно управление може да бъде буквално затрупано от искания за намеси и бързи решения на различни казуси. В този смисъл, това е едно отваряне на „кутията на Пандора“, което може да блокира и без това неефективната държава машина. Друг потенциален риск за Борисов произтича от това, че в момента, в който поемеш поздравленията за някой решен проблем, можеш да започваш да трупаш вина за нерешаването на друг.
Поредното превъплъщение на сегашния премиер ще бъде интересно за наблюдение. Той отдавна не се впечатлява от настояванията за правени по учебник реформи в публичните сектори на държавата. Все по-малко има и кой да настоява за такива. Нито на ниво партии, нито на ниво изследователски и неправителствени структури, нито на ниво медии. Сякаш и малцинството, на което е ясно, че без такива няма да има съществено „отлепване“ на страната започна да се примирява. Подкрепа и легитимност започва да се черпи при нагласата „и това е нещо“. По този начин гражданинът Борисов може да се окаже доста добре синхронизиран с общественото движение и нагласи. Изглежда наистина на все повече хора им е достатъчно някой да решава малките проблеми, независимо че междувременно затъваме в големите такива. Скоро ще разберем.
