Така бих озаглавила „библията“ на съвременната политика. Не е ясно какъв жанр ще бъде тази книга, защото в нея се преплитат безброй сюжетни линии, в които обаче често се появяват общи лайтмотиви. Героите също са много, макар част от тях да са доста далеч от представата за героичното. Безспорно живеем в интересни времена, затова бих използвала цветисти метафори, задължителна доза сарказъм и дори щипка цинизъм. А какъв ще бъде краят на историята – засега с отворен финал.
Не казвам, че границата е нещо лошо. Все пак границите се променят с годините. Ако едно явление е било недопустимо по времето на родителите ни, сега има голяма вероятност то вече да е възприето и да е „отвъд бариерата“. Възниква въпросът трябва ли границите да се пазят или напротив – да се рушат? За да не изпадам в прекалена абстрактност, нека онагледя с един пример от близкото минало: „желязната завеса“, която бележи хода на всички световни процеси през ХХ век. Няколко десетилетия по-късно имаме „паяжина“ – низ от преплетени едно с друго тънки червени въженца, които дърпат държавите в различни посоки. Понякога в „паяжината“ се появяват „възли“ като ООН, НАТО, ЕС и същевременно лидери, които се опитват да ги „разплетат“. Доналд Тръмп например влиза в ролята на антиспайдърмен – от една страна, иска да „разплете“ САЩ от НАФТА, от друга страна – да изгради „защитна мрежа“ около страната, воден от протекционистките си икономически възгледи. Тогава Китай и Германия ще трябва да минават през мрежата, както Том Круз между лазерните снопове в „Мисията невъзможна“.
Интересно е да отбележим и следния парадокс: уж ставаме все по-свободни, а поставяме все повече бариери помежду си. Демокрациите в световен мащаб се увеличават, но състоянието на свободата на словото и медиите се влошава. Живеем в свят от бариери, а журналистите би трябвало да са на т.нар. граница, за да наблюдават и да представят различните гледни точки. Казвам „би трябвало“, защото журналистите в Мексико например са на границата между живота и смъртта. Седем са убити от началото на 2017 г., повече от които са застреляни посред бял ден заради „дългия си език“. За 17 години границата на послушанието са „прекрачили“ най-малко 106 журналисти. Освен че голяма част от хората в Близкия изток са между живота и смъртта, техните съдби очертават още една граница – между комичното и трагичното. Във видео на СNN, озаглавено „какво кара хората в арабските държави да се смеят“, саудитец разказва, че в най-големите жеги можеш да видиш хора да си правят барбекю в пустинята. Неговата събеседничка от Палестина обаче споделя следното: толкова сме свикнали с ежедневните нападения от Израел, че когато вечеряме и се чуе бомба в квартала си казваме – съседите са. Можем да продължим да се храним. Ситуацията в някои части на света е толкова сериозна и опасна, че единствено чувството за хумор и самоиронията те спасяват от собствената ти обреченост. На границата смешно-сериозно са и поредица от видеа в интернет, които чрез хумора и пародията ни разкриват истини, които казани в прав текст могат да ни струват живота в редица държави. Най-скорошният пример е видео на словенски комик, който се превъплъщава в германския канцлер Ангела Меркел. В този си вид той танцува с бежанци-зомбита и носи бельо с надпис „Брекзит“. Преди година подобно видео имаше и с руския президент Владимир Путин, което има над 11 млн. гледания. Не толкова смешен обаче се оказа клипът на Доналд Тръмп, в който американският държавен глава „пребива“ медията СNN на ринга – един от неговите основни критици още по време на кампанията му.
Преминаваме към границата разум-емоция: тук се намират председателят на ЕК, Жан Клод Юнкер, който „избухна“ срещу отсъствието на депутатите в ЕП в рамките на малтийското председателство и председателят на ЕП Антонио Таняни, който призова към коректно изразяване и обуздаване на емоциите с аргументи. Емоционално реагира и индийският премиер Нарендра Моди по време на визите си в чужбина – наскоро „Дойче веле“ направи селекция от неговите прегръдки с различни политически лидери. У нас анализатори продължават да се чудят дали думите на президента Румен Радев, че Цветан Цветанов разбира от апартаменти, а не от самолети е емоционален изблик, който принизява нивото на диалог или е добре обмислена провокация. И докато на някои им се струва логично подобно изказване, ето още нещо логично: САЩ да се запита каква всъщност е ролята им в Афганистан след 15 г. присъствие в страната. Трима сенатори посетиха Кабул през изминалата седмица и установяват, че в момента планът на Вашингтон е „да не загуби“, а не „да спечели“ и че е необходима ясна стратегия за постигане на мир, пише „Гардиън“.
На границата с логиката е абсурда – в Уганда въведоха строг дрескод за обществените служители. Страната каза „не“ на късите ръкави, тесните панталони за мъже и маникюра над 3 см за жени, на плитките и екстеншъните при прическите и други. На границата между ясното и неразбираемото остават и следните два случая: ясно е, че показахме на ЕС, че може без нас в продължение на 7 месеца заради липсата на еврокомисар. Неясно остана пък за министъра на вътрешните работи Валентин Радев защо протестират от МВР. И докато протестите на полицаите явно са го изненадали, ето какво още се намира на границата очаквано-неочаквано. Едва ли някой е вярвал, че северна Корея ще спре с ядрените опити и изстрелването на ракети. Пхенян изстреля първата си междуконтинентална балистична ракета към Япония преди броени дни, а международната общност го играе „шокирана и притеснена“ и какво ли още не, но не и готова да вземе мерки. Дори „бисерите“ в туитовете на Доналд Тръмп вече не изненадват никого. За разлика от тях сбогуването с Хелмут Кол беше неприятна изненада за света. Неочаквана за мен бе и статистиката на ЮНЕСКО, според която Китай измества САЩ и Великобритания и е втората най-предпочитаната страна за обучение от африканските студенти след Франция. Африканците очевидно все повече „заобичват Китай“, а ето още един пример за границата между любовта и омразата: Германия. От една страна, Бундестагът узакони браковете между хомосексуални двойки, което мнозина разчетоха като предизборен ход, а не толкова като символ на любов и толерантност. В същата тази Германия обаче преди дни един плакат доведе до изпращане на протестна нота от Анкара към Берлин. Пред сградата на федералното канцлерство е бил окачен плакат от гражданско сдружение с думите „Искаш ли да спечелиш тази кола? Тогава убий диктатурата“, а на снимката пред паркирания отпред автомобил са лицата на Путин, Ердоган и саудитския крал Салман. Турският президент не за пръв път приема остро такива прояви. В този ред на мисли предстои да видим колко остър ще бъде Брекзит – Великобритания е на границата вътре-вън и не е единствена. В подобно гранично положение е Каталуния, която вече се зарече да организира референдум за независимост през октомври. У нас Мирослав Боршош изпита на гърба си двойствеността на своята длъжност – в рамките на три два дни той беше „вън“ от НДК, след това „вътре“, но после по собствена воля отново „навън“.
Още една граница е актуална днес: война-мир. Някои анализатори твърдят, че „студената война“ на практика никога не е свършвала. Според мен, тя си е направо „гореща“, въпреки че липсва пряк сблъсък между САЩ и Русия, но задочните им битки са факт в различни точки по света. Такава точка е Сирия, чиято съдба отдавна не зависи от сирийското правителство, а от решения отвън. Москва казва „едно“, Иран -„две“ и едва тогава Дамаск – „три“. Във връзка с казаното и премълчаното: на тази граница в България можем да поставим много неща. Първата ни дама например гордо се възползва от свободата на лично изразяване, за да сподели не само своите възгледи, но и перипетии от ежедневието си. В същото време разговорите по ЦУМ-гейт останаха с печат „Строго секретно“. Но и да беше оповестено публично тяхното съдържание, вероятно щеше да е във формата на стенограмата за КТБ – и да четеш, и да не четеш… въпросите остават.
Остават и границите – независимо дали става въпрос за стената на Тръмп, за австрийско-италианската граница или за „червената линия“ на Обама в Сирия. За ограниченията вътре в нас, проявили се в Асеновград или за взаимоотношенията президент-премиер. Можем да се делим на страни от Западна и Източна Европа в рамките на ЕС, защото например ядем различно качество храни. Можем да говорим за Севера с богатите стари милиони и за Юга с бедните млади милиарди хора, особено актуално в контекста на срещата на Г-20 в Хамбург. Класическото ляво-дясно пък сякаш вече се преобразува в популисти и всички останали. Има още много граници, но защо ги очертаваме? За да се опитаме да намерим мястото си и да разберем света около нас, въпреки цензурата и фалшивите новини. Защото някой ден ще се наложи да изберем като направим крачка и застанем от едната страна на барикадата. На границата обаче можеш и да залитнеш, както когато си във властта. От друга страна, „на границата“ не винаги означава „неутрален“. Още два въпроса за размисъл: ако приемем, че физическата, географската граница има начало и край, какво остава за тази в главите ни? Дали да си на границата означава зацикляне, стагнация или преходност – жълт светофар, от двете страни на който свети червено?
Това, което написах дотук ще бъде само предговора на книгата, защото останаха много „петна“ на картата. За тези места не споменах нищо, което може да е професионално изкривяване. Журналистите знаят тъжния прийом – липсата на новина е добра новина, защото добрата новина е лошата новина. А може би границата е краят на историята и няма нищо отвъд нея.
……………….
Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на тоекста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.
