Задаващото се председателство на ЕС трябваше да е кулминация на възможностите на съвременната българска дипломация и платформа за осъществяване на различни важни за страната цели. Вероятността това да се случи обаче постоянно намалява и отсега можем да кажем, че основната задача си остава избягването на някакви големи гафове и провали, с които да подкопаем допълнително и без това скромния ни външнополитически капитал. Моментната мобилизация няма как да компенсира отсъствието на ясна идентичност и теми на българската дипломация и слабото й регионално и европейско позициониране. Слабо реформирана, системно недофинансирана и лишена от политическа визия и подкрепа на най-високо държавно ниво, тя продължава да прилича повече на своя отколешен соц предшественик, отколкото на модерна система за формулиране и представителство на национални интереси. Вероятността идващото евро председателство да я извади от нейното аналогово битие е почти нулева.
Проблемът с нашата дипломация съвсем не започва с настоящата фрапантна битовизация на бъдещото председателство. Вярно е, че гледката на скандалите около НДК е не просто отблъскваща и откровено пародийна, но подобни неща няма как да са причина за външнополитическото ни състояние. Реалността е, че целокупната ни политическа „класа“ се сепна за председателството едва преди няколко месеца, а това време е напълно недостатъчно за провеждането на нещо запомнящо се. Нещо повече, в европейската дипломация възможности като председателството са завършек, кулминация на вече добре структурирани, ясно оформени и убедителни политики с широка популярност. С други думи, в тези шест месеца не толкова изведнъж се слагат „теми на масата“ и в дневния ред, а се завършват и институционализират такива. В тези седмици и месеци държавите-членки начело на организацията не се сещат тепърва за какво искат да говорят на своите партньори и колеги, а се опитват трайно да моделират решения, политики, възприятия за важност на дадена тема. Полша и Естония са вече учебникарски примери в това отношение. Първата с темата за източната политика на съюза, а втората с въпроси като дигиталния пазар и икономиката на бъдещето.
Чисто политически, страната ни продължава да е напълно безлична в рамките на европейската сцена. Нито една от темите, по които от нас се очакваше дълбок и траен ангажимент не се състоя. Области като черноморско сътрудничество, разширяване и западни Балкани биват постоянно декларирани като приоритетни, след което никакви съществени ходове и инициативи не следват. По отношение на първата имаше известна дипломатическа активност при управленията на Соломон Паси и Ивайло Калфин, след което всякакви събития бяха напълно инцидентни. Още по-странна е парализата по въпросите на юго-източна Европа, където нашите интереси са съвсем непосредствени. Извън няколко бланкетни идеи вътре в някои от регионалните формати за сътрудничество, на практика ние нямаме съществено политическо и социално присъствие и инициативи. По идентичен начин е позиционирана страната и вътре в самия ЕС. Различни изследвания неколкократно вече потвърждават отсъствието на възприятия към страната ни като носител на идеи. Много рядко ни и търсят за подкрепа на чужди идеи. Освен да говорят често и напоително за евро фондове, политици и висши администратори рядко правят нещо друго. В този смисъл, задаващото се председателство просто няма как да послужи за придвижване или поне частично институционализиране на някакви наши идеи за развитието на съюза и неговите политики.
Причините за продължаващите проблеми в нашата дипломация са често коментирани, но най-вече тези, които засягат общата концептуална дезориентация, конкретните виждания на отделни министри или пък цялостния по-широк контекст, в който трябва да се променя българското позициониране. Заедно с тях обаче съществуват други, които са не по-малко съществени и задържат дипломацията ни в аналогово време. Отсъствието на дълбока генерационна промяна е особено важно, тъй като стопира не просто навлизането на нови поколения, но и трансформацията на цялостната институционална култура. Външното ни министерство продължава да е сред най-самозатворените управленски системи и големите изисквания далеч не са основната причина за това. Запазено е и неоснователното пренебрежение към другите държавни институции, което непрестанно пречи на функционалната ефективност. Почти непокътнати са и остарелите разбирания за дипломация, което пък не позволява създаването на почти никакви работещи партньорства с различните нови участници във все по-сложните мрежи на съвременните международни отношения – неправителствени организации, бизнес, лидери на мнение, хора от културните индустрии и други. Ротационната система за изпращане на служители зад граница работи хаотично и често оставя „непокрити“ цели ключови дирекции, няма и добра, постоянна експертна администрация, което е особено необходимо за държави с ниско качество на управление. Почти отсъства качествена аналитична работа, а където я има, тя е индивидуален, а не системен продукт.
В подобен контекст не е учудваща липсата на съществени идеи и инициативи, които да позволяват на страната да защитава по-добре своите интереси. Промяна в подобна сложна система е възможна и при политическа и финансова подкрепа от „най-високите етажи на властта“, особено на ниво министър-председател. Като цяло такава подкрепа е рядкост и това е видно и от окаяното бюджетно състояние на българската дипломация, която от години непрестанно редуцира бюджети. Обществените нагласи също не са особено ласкави и така се затваря кръгът на една публична система, която изостава непрестанно спрямо своите партньори и конкуренти. Нищо от поведението на сегашния външен министър и правителство не подсказва съществена промяна. Видимо е, че „поддържането на посоката“ ще е неговия максимум, както и, разбира се, прословутото вече евро председателство. Речта на Екатерина Захариева за приоритетите на нейното управление бе напълно традиционна и е механично подреждане на подадените от съответните дирекции предложения. Възможностите около подписването на договора за добросъседство с Македония е резултат от вътрешно-политически размествания при съседите и няма съществена връзка със собственото ни външнополитическо поведение. Няма никакви видими размествания и промени по вече изброените параметри, които са необходими за някаква по-съществена трансформация. Очаква ни повече от същото.
