Имигрантската вълна от 2015 година отприщи една от най-драматичните политически и интелектуални битки на нашето време. Колкото и силно да се разправяха обаче отделните лагери имаше нещо, което по странен начин ги обединяваше. Всички бяха съгласни, че идва срив, едва ли не край на западния свят. Едните стигаха до този извод през мюсюлманското цивилизационно нашествие, другите през имплозията на либералните ценности и появата на ново средновековие. Този спор е все по-плътно вплетен в политическите битки и оразмерява в немалка степен всякакви дискусии. Някои дори го обявиха за новата голяма политическа разделителна линия, изпращайки лявото и дясното в историята. Както често се случва обаче, докато различни воини на културните битки и сблъсъка на идеи шумно и ентусиазирано изпълняват своите барикадни задачи, управленията и понякога малко видимите им решения оформят онова уж отблъскващо, но неизбежно междинно поле, в което работят модерните демокрации. На този компромисен терен, никой няма да може да обяви победа, но важните размествания от последните няколко години са мястото, където ще пребиваваме всички.
Един от основните либерални аргументи в полза на по-отворената политика спрямо имигрантите и бежанците е свързан с демографските реалности в западните страни и последствията за трудовите им пазари. Линията на аргументация е известна отдавна. Няма работна ръка за много позиции, обществата ни стареят и няма да могат да се самоиздържат след няколко десетилетия, ограниченията директно ще свият икономиките, социалните системи ще спрат да работят. В този контекст, Германия е може би страната с най-подходяща икономическа структура за интегриране на ниско и средно квалифицирани хора. Затова и очакванията на мнозина през 2015 година бяха, че стотиците хиляди новодошли ще могат относително лесно да бъдат икономически интегрирани. Актуалните данни обаче далеч не подкрепят подобен оптимизъм. Например, преди няколко седмици германският комисар за интеграция и бежанци обяви, че три четвърти от новопристигналите ще бъдат безработни и след пет години. Миналата година търсещите работа бежанци са били 322 000, но тази цифра достига до 484 000 сега. Немският институт за изследване на заетостта твърди, че едва 45% от сирийските бежанци имат средно образование, а 23% са с университетско. Дори когато те биват наемани, статистиката показва, че това е предимно като стажанти, чираци или обслужващ персонал. Постоянно намалява и броя на ангажираните в различни обучителни програми. Подобна негативна картина може да бъде открита и в страни като Швеция, които бяха сред приемащите най-голям брой бежанци и имигранти през последните години.
Съществени неща се случват и по отношение на различните политики на връщане на нелегални имигранти и хора с отхвърлени молби за убежище, които са сред най-бързо развиващите се в рамките на ЕС, но и в отделните държави-членки. На европейско ниво се развиват всички елементи на секторната политика: повече ресурси, по-голям ангажимент за извършването им от европейски структури, повече дипломатическа подкрепа по отношение на третите държави, където процесите се случват бавно и трудно. Тази тенденция ще продължи през идните години. На национално ниво се вижда идентична динамика с най-голям акцент върху ускоряването на процедурите. Всичко това води и до нарастване на връщанията като в Германия, например, те са над 25 000 през 2016 година, което е нарастване от над 20% в сравнение с предходната 2015 – та. Все повече ресурси се заделят и за доброволното връщане преди да се стигне до прилагане на много по-рестриктивните и силови мерки. Например, в Германия само през 2016 година този път са избрали над 54 000 кандидат-бежанци, а само до април тази година техният брой е 11 000. Наскоро германското правителство дори направи специален уебсайт, от който желаещите могат да получат пълна информация за тяхното доброволно напускане на страната. И тук тенденцията е ясно очертана, повече и по-бързи връщания в повече трети държави.
Друга видима промяна засяга правата на тези, които са получили окончателни откази, но още не са се завърнали по своите държави. Дълго време този промеждутък беше използван от мнозина, „за да потънат“ в страната и да „излязат от радарите“ на различните право-охранителни и служби за сигурност. В това междувремие, десетилетия наред се съдържаше последната възможност на мнозина да останат в страна, която са си избрали или да намерят друга по-подходяща за тях в рамките на ЕС. След години тези хора намираха начин да легализират своя статут и да останат в „обетованата земя“. Връзката, която сега служби и граждани правят между имиграция, бежанци и тероризъм означава, че тази възможност започва значително да се редуцира. Един от участниците в последните атентати в Германия бе именно човек в подобна ситуация. По този начин и тук имаме отчетлива тенденция към затягане на режима на престой между откази и напускания на територията. Друга важна тенденция е стесняването на интерпретациите при даването на убежище и дори временна защита. Например, в случая с Афганистан германските власти вече третират територията на цялата държава като единна по отношение на рисковете и заплахите. С други думи, само бягащите от определени части на страната имат шанс да получат убежище, останалите просто биват директно връщани след отказите си. И тук става въпрос за трайно разместване на нагласи и политики, които се отдалечават от по-либералния режим на предходните години и десетилетия.
Важни промени се случват и отвъд тези по-осезаеми и измерими процеси. Бежанската вълна отпреди две години катализира натрупващи се от години нагласи в полето на културата, идентичността, възприятията за собствените ни общества и тяхното бъдеще. При всички трудности в подобни обобщения, трайно проблематизирано е вече разбирането за отсъствие на гранична точка по отношение на имиграцията. Идеята, че навлизането на представители на чужди страни и култури е безпроблемно и няма точка на насищане е вече устойчиво подкопана. Разбира се, не съществува някаква универсална формула за изчисляване на коефициента на полезност и възприемчивост към имигранти, но все повече общества са в процес на постоянно наблюдение и предоговаряне на тези нива. Автоматизъм и необратимост на имиграцията вече не съществува. Постепенно се предефинират отношенията и презумциите във връзката мнозинство – малцинства. Ако доскоро подходите на мултикултурализма отказваха да очертаят линия, отвъд която мнозинството престава да бъде „пластично“ в определянето на културните и социални баланси, то това вече се случва. Отношенията с малцинствата ще бъдат по условията на мнозинството, те ще трябва да приемат базови параметри, които ще определят тяхното позициониране. Толерантността ще бъде в такава среда, при условия на непроблематизиране или безкрайна деконструкция на мнозинството и неговите културни и социални виждания. Тази промяна рядко се назовава открито, но е все по-приемлива и разпространена.
Контурите на този компромис изглеждат горе-долу така: по-стриктни интерпретации на релевантните норми, по-бързо връщане на хората с откази, повече задържане, повече мерки за сигурност, ограничаване на движение, по-голям контрол върху тяхното поведение и лично пространство, повече наблюдение и повече отблъскващи мерки по периферията на ЕС. Към тях можем да добавим и вече очертаните културни промени. В същото време, нито свободното движение, нито имиграцията ще изчезнат. Културното различие няма да се превърне единствено заплаха, а и източник на ценно многообразие и икономически ресурс. И двете страни не са доволни от случващото се, защото боравят с оценки за заплахата, които изискват различни и много по-еднозначни и радикални мерки. Политическото признание за появата на това приемливо междинно пространство е трудно и няма да видите много политици да се занимават с него. Но, както и преди се е случвало, в реалния политически живот никой не може да получи всичко, което желае и в това също има определена мъдрост.
