Портретът на Мао Дзедун, нарисуван през 1950 г. от художника Чжан Чжънши, става модел за подражание в годините на т.нар. Културна революция в Китай. Хунвейбините – „неособено образовани млади хора“ (по четвъртата и последна съпруга на Великия кормчия Цян Цин), носят метални значки с художествено пресъздадения му образ, а някои го поставят и на велосипедите си. По-късно портретът вдъхновява изпълнителите на гигантското платно с лика на вожда на площад „Тянанмън“.
През втората половина на 60-те години става мода върху образа на Мао да се наслагват свръхчовешки елементи. Тъй като за неговите физически качества се носят легенди (например тази, че преплувал буйната река Ян Цзъ), мнозина се изкушават да добавят струящо от торса му сияние на слънчеви лъчи, звезди и петолъчки. Репликите по оригинала на Чжан Чжънши са толкова много, че нерядко се стига до още по-нелепи крайности. Плод на възторжената халтура са: Мао с много ръце, Мао като венцелистче на хиляди цветя, Мао от гайки сред бурмички. Никой от авторите, разбира се, не си дава сметка, че превръща култа към Кормчията в карикатура. Не го знае и самият той. Може би защото абсолютната власт си другарува с трагикомичното заблуждение за персонална абсолютност, той тържествено награждава с ордени самоуките художници, а един от тях става член на комунистическата партия и секретар на първична ядка в Съчуан.
Горе-долу същото се случи и в България през 2012 г., когато Спиро Янкулов от Русе тунингова опела си с портрет на Бойко Борисов. Спиро и авторът на творбата Илиян Илиев, изрисувал българския премиер с по четири пръста на двете ръце върху капака на автомобила, дори бяха приети за членове на ГЕРБ. Нещо повече, двамата получиха покана да се присъединят към партията лично от депутата Пламен Нунев.
Трябва да се уточни обаче, че първопроходецът в изобразяването на Борисов беше друг – инж. Никола Колев от Хасково, който изпревари русенските портретисти с цели две години. Отгоре на всичко той направи Бойко Борисов от скъпоценни и полускъпоценни камъни, занесе го на водача на местната листа на ГЕРБ Иван Петров и му заръча да го предаде на премиера. Тогава инж. Колев обясни, че „всеки от вложените материали има лечебна сила – ахатът помага срещу болежки в очите и пикочопроводните пътища, а аметистът е общоукрепващ, стига да държим дланите си върху картината в продължение на 10-15 минути.“
Дали Бойко Борисов се е придържал към съвета, няма как да знаем, но разправят, че в Боливия един такъв портрет се отразил много положително върху тогавашния й президент Андрес де Санта Крус. След като получил картина от билки, изработена от почитател, той започнал да се представя за „Велик гражданин, Възродител, Върховен главнокомандващ, Бригаден генерал на Колумбия, Велик маршал и миротворец на Перу“. А може това да няма връзка с изкуството, понеже и без да е бил изобразяван, колегата му генерал Иди Амин Дада Умей в далечна Уганда се самопровъзгласил за „Негово превъзходителство пожизнения президент фелдмаршал хаджи доктор Иди Амин Дада, кавалер на „Кръста Виктория“, ордена „За заслуги“, „Военен кръст“, властелин на всички земни животни и всички морски риби, последния крал на Шотландия, победител на Британската империя в цяла Африка и Уганда, професор по география, ректор на университета „Макерере“.
Като стана дума за университета „Макерере“, все пак се налага да кажем, че там бил организиран конкурс за поетичното възпяване на Иди Амин, който управлявал страната в продължение на осем години. През това време той успял да избие около 400 000 души от племената аколи и ланго, а първата жертва на военния преврат, след който дошъл на власт, бил неговият най-силен конкурент – ген. Сюлейман Хюсеин. Амин държал главата му като трофей… в хладилника си, като твърдял, че „човешкото месо е по-солено от това на леопарда.“ Вероятно говорел от опит…
Слава Богу, някогашните „априлски сърца“, които затуптели в България след Априлския пленум, не били заплашени от изяждане. Но въпреки това една поетеса написа за Първия:
Той разтвори не прозореца, а кръгозора
Сила?
Безстрашие?
порив на дързък човек?
Обич, преляла направо в дела и хора?
Луда прегръдка с двайсет
и първия век?
За Тодор Живков обаче се твърди, че по-скоро се дразнел от ласкателствата и веднъж даже направил забележка на известен поет, възвеличаващ го с хвалебствия и суперлативи. Което явно не важи за днешния ни премиер, след като през 2009 г. в официалната страница на ПП ГЕРБ, раздел „Актуално“, беше обнародвана ода за него от русенската поетеса д-р Венета Бакалова. Интересното е, че тя бе публикувана в петата й стихосбирка „Звезда над Витлеем“, обединила 63 творби и двугласна детска песничка, но единствено стихотворението „Премиер, избран от народа“ намери място във въпросната страница:
О, достолепни Генерале, поведи ни!
Ний вярваме във твоя свят обет!
От враговете – Де Пе Се /ДПС/ пази ни!
Проправяй бъдния ни път напред,
За да застане нашата България
Във Европейския съюз със чест,
Да заблести като небесна лъчезария
Да я приветстват всички! Светла вест!
Премъдри Господи Иисусе, благослови Ти Генерала и България!
Защо само одата ли?
В книгата си „Болестите във властта” бившият британски министър на здравеопазването Дейвид Оуен обяснява тази слабост със „синдрома на хюбриса“ – нещо като да загубиш реална представа кой си, откъде идваш, какво можеш и за какво си призван. И всичко това – защото властта заслепява, а хорът на подмазвачите заглушава критичните гласове и вътрешната самовзискателност. Затова и някои се самозабравят, също като Хюбрис, майката на Пан – онзи получовек-полукозел, който плашел ловците с чудовищната си фигура. Тази грозотия имала нахалството да се самообожествява, а това никак не се харесвало на „Началника“, в случая – Зевс, и той я наказал чрез отрочето с рога и копита.
Впрочем такъв обикновено е и резултатът от натягането да възхвалиш този, който е на власт. А това ме навежда на мисълта, че току-що излязлата книга „Бойко, който винаги се завръща“ няма да е изключение от правилото. Освен журналистка и доказана професионалистка в областта на… (стига с мръсното подсъзнание, де!) панегирика, авторката е бракосъчетана от настоящия премиер трети мандат, тоест той ѝ е кажи-речи кум – важно условие да се пръкне тъкмо нещо с рога и копита. „Кум“, както по ирония обясни един неин колега в същия вестник, идва от санскритския праезик на индоевропейците: „Образът на думата е запечатан писмено на латински като Cumpater. Означава „събаща“, „съучастник в бащинството“, „баща по съвместителство“. Думата пази следа от древния обичай невръстната булка да се „разпечатва“ от някой опитен, за да предаде новопридобитото си знание и на невръстния жених. При тази технология на зачеване първородният син е с един сигурен родител – майката, и с един несигурен – бащата или събащата, тоест „кума“.“
Тук искам да кажа, че в написването на книгата със сигурност е имало съучастие, „събащинство“, колкото и журналистката да твърди, че Бойко Борисов нямал пръст в нея. А вие какво си помислихте? Много е възможно да сте потърсили подтекст, макар че в никакъв случай не бих карала направо като колегите от в. „Сега“. „ Желаем успех на новата книга, още по-силно желаем да се възцари мир и любов по целия свят – агнето да легне до лъва, картофите да станат големи като тикви, а журналистиката окончателно да се обедини с порното“, написаха те, докато аз агнета и картофи никъде не съм споменавала!
Ако живеехме в едни други времена, цялата тази халтура въобще нямаше да ни се струва смешна и жалка, какъвто днес представлява кризисният PR за една избледняла харизма. Така например Мао се харесал на портрет от ориз и наредил в цялата страна да има негови портрети от ориз. Заповедта съвпаднала с последствията от „Големия скок напред“, когато китайците нямало какво да ядат, но за картините на кормчията хамбарите били „изтръскани” до последното зрънце. Мусолини пък наредил от снимката му върху кон (на нея, разбира се, не се вижда, че юздите на коня здраво се държат от охраната) да се направят гигантски художествени плакати, които да се поставят върху всички административни сгради. От престараване, сградите били така опаковани, че в тях вече не прониквала светлина. Престарал се навремето и един художник в СССР с портрета на Сталин, но Вожда не одобрил и наредил да го хвърлят. Художника, имам предвид, който бил хвърлен в лагер. И пак леко се отървал, можеше да бъде разстрелян…
С други думи, понякога е рисковано и да се подмазваш, а си има и чисти каръци. Като софийския самоук художник Антон Димитров, който нарусува Борисов с маслени бои и през октомври 2011 г. донесе портрета в Клуба на народния представител, все още не добре изсъхнал. Разбира се, картината не бе свалена заради това, а защото предстояха избори и излагането му (и в двата смисъла) се възприе като агитация. Неприятно впечатление направи и цената от 2700 лева, която Димитров бе определил за портрета с надеждата, че някой друг подмазвач от ПГ на ГЕРБ ще го закупи. На мястото на Борисов аз даже бих се разсърдила, че не ми го е подарил, а според дългогодишните ми наблюдения върху „Бойко, който винаги се завръща“ той изглежда склонен да си поиска и заплащане за удоволствието да бъде нарисуван.
Ще завърша обаче оптимистично, както, предполагам, завършва и книгата на журналистката:
Българските културните дейци днес имат шанса да се изявят, а кризисният PR тепърва ще процъфтява. Това означава, че художници, поети, писатели, но също кинорежисьори и скулптори, разполагат с огромно поле за изява. И не само – лесно е, за разлика от патилата, през които минал скулпторът Н. през 60-те години на миналия век. Той, горкият, натоварил еднотипни каменни глави на партизани в ремаркето на москвича си и обиколил всички села, за да разстави бюстчетата. Но допълнително му се наложило да се порови в историята на партизанското движение, да запише в тефтерче родните места на десетки партизани и да ходи по кабинетите на селските кметове. „Още нямате паметник на Дочо Гочев?“ – възмутено питал Н. „Давай да оправим работата, че в окръжния комитет на партията правите много лошо впечатление!“ Кметът, разбира се, отпускал средствата в спешен порядък и поредната „партизанска глава“ тутакси се появявала на площадчето срещу хоремага…
А сега, повтарям, е лесно. Нито трябва да се проучва историята на Бойко Борисов (даже е желателно да не се ровите в някои периоди), нито трябва да се сменят имената върху постамента. Всичко е ясно, много по-удобно e, а и знаем как работи гербаджийската конюнктура по места. Но е хубаво все пак да се побърза! Вярно, той се завърна три пъти, но че ще го направи и четвърти – никак не съм сигурна. Чак такъв оптимист като онзи от вица не съм.
