Едва ли са много хората в България, на които им харесва в какво се е превърнало нашето крайбрежие и по-специално, Слънчев бряг. Е, освен преките потребители и печеливши от бетоновата и алкохолна пародия. Не са много и хората, които не са отдавна разбрали, че цялото това пространство е продукт на системно беззаконие с активното съучастие на всякакви политици, кметове, министри и администратори. Дори постепенно някак свикнахме с всичко това. Тези, които могат да си позволят, отдавна са изоставили българското Черноморие и дори вече не ги интересуват особено поредните циркове, свързани с него. Малкото ходещи пък просто избягват мястото и се насочват към други дестинации. Въобще, сякаш сме оставили места като „Слънчака“ на предвидимото беззаконие и хилядите безпаметни „туристи“, които пребивават там за няколко седмици без после да могат да си спомнят какво точно са правили и къде се били. Някакъв алкохолен анклав на колективното безразличие.
Дори на този фон обаче, рейдовете на вицепремиера Валери Симеонов предизвикват много повече въпроси, отколкото аплодисменти. Стилистиката на цялото упражнение е притеснително близо до това, срещу което уж се бори. Персонализирането на проверките чрез подхвърляне на някакви имена от местния ъндърграунд оставя съмнения. Самата гледка на новия властелин на морето, оглавил нощна чета от държавни служители е по-скоро комична, отколкото респектираща. Превъзбудата му от цялото упражнение също е притеснителна. Подобна задъхана активност вече впечатлява малцина, макар сигурно разни ПР-и да му обясняват колко успешно гони престъпниците в очите на електората. Същият този електорат обаче вече взе да забелязва, че свръх активността в сегашно време твърде често компенсира бездействие в минало, а после и в бъдеще време. Затова е измислил съответната поговорка за тридневните чудеса.
Всъщност, ако направите географска карта на управленската активност на Валери Симеонов няма как да не забележите високата й концентрация около морските ни ширини и общини. Сякаш неговият периметър на действие е строго дефиниран по географски принцип. Което може и да се окаже вярно, след тежкото му фиаско в „диалога“ около прослуженото време и „посипването на пепел по главата“, което бе принуден да направи в края на мероприятието. Всичко това започва да навява определени съмнения дали Симеонов не е решил да „поразчисти малко местен терен“, докато има възможността да е облечен във власт. Може да е така, може и да не е. С тази публичност и медии трудно и ще разберем, но цялостното му поведение започва да прилича на някакъв личен поход, а не на системно институционално активизиране. Защото ако започнем да изброяваме бакиите за разрешаване на морето и останалите дни на лятото няма да ни стигнат.
При цялата му екзотика, поведението на Симеонов е банално познато. Истеричната шумотевица около някакъв не толкова съществен аспект или проблем на ежедневието е вече утвърден модел на поведение. От сегашния премиер. Горе-долу, докато заместникът шеташе из Слънчев бряг, неговият началник впрегна министър и институции да се разправят с някакъв пишман ресторантьор в Созопол. Въпросният ресорен министър прекара няколко дни по медиите, за да обяснява цялата сложност и последствия от случилата се велика драма в созополската кръчма. Всъщност, тези, които имат нерви да следят в детайли ежедневието на българските политици могат да предложат още и още примери от този жанр. Подобни упражнения по внезапна справедливост единствено илюстрират ориенталското затъване на това, което незнайно защо и по културна инерция наричаме „институции“. Такива вече няма. Тогава излизат и кандидатите за властелини.
