Поредната вълна от протести срещу „циганската престъпност“ заглъхна. Познатият цикъл и този път се завъртя по известната ни схема. Повод, избухване, шумотевица, протести, медийни и политически приказки, умора и отшумяване. И без това вниманието на живеещите в социалните медии трудно може да се задържи върху една тема за повече от няколко дни. Както и на другите медии, чиято задача е да помни, припомня и анализира. До следващия повод или избори. Много от това недоволство е напълно легитимно, струпването на проблеми около гетата е такова, че където и да захване човек няма да излязат много приятни неща. В същото време, едва ли картината навсякъде е една и съща, но ние като общество почти нямаме идея къде и как всъщност се развиват процесите, за да намерим и осмислим работещите модели на поне частично справяне с трудностите. Затова е не знаем как да ги умножаваме на други места. Тази повтаряемост на описания по-горе цикъл все по-малко обаче помага на засегнатите. Тяхното недоволство се оказва удобно, едновременно осигуряващо поле за краткосрочни решения, но и изместващо вниманието от почти спрелия разговор за престъпността в България.
Шумните протести срещу „циганската престъпност“ периодично избутват вниманието от всички останали безобразия, които са вече толкова част от ежедневието ни, че спираме да ги назоваваме и да говорим за тях. Или пък удобно изчерпват цялата тема за престъпността и ние с досада изместваме поглед. Всъщност, с престъпността започва да се случва нещо подобно на това, което се случи с дебатите за корупцията, изчезване чрез банализиране. За корупция се говореше толкова много, толкова често, че в един момент тя просто престана да предизвиква реакции. Безкрайни серии от стимули, на които вече никой няма сили и сетива да реагира. Предлагаха се всякакви подходи и стратегии, вдигане на заплати на държавни служители, криминализиране на даване и получаване на подкуп, електронизация на обществените поръчки, по-голяма отчетност на всякакви институции, технологизация на различни процеси с оглед свиване на „субективния елемент“ и още, и още. Правителства идват и си отиват с призиви и програми срещу корупцията. Ефектите от всичко това обаче са нищожни. Страната непрестанно се срива в международните класации, а местните хора са напълно обезверени, че нещо реално ще бъде променено. Приказките така банализираха темата, че тя постепенно изчезна от политическите и публични разговори, а, повдигната, предизвиква осезаема досада и чувство за безсмислие.
Сега нещо подобно се случва и с престъпността. Опитайте се да си спомните кой и кога е дискутирал сериозна темата през последните месеци. Или пък се опитайте да си спомните нещо за нея от последната предизборна кампания, или пък от програмата на правителството, или пък от неговите сто дни. И, не, приказките на Валери Симеонов за онези с прякорите не се броят! Цели групи от теми, свързани с престъпността просто изчезнаха от медии, политически дискусии, публични дебати. Някой да си спомня стотиците мутри, които се изтрепаха и очакванията, че поне едно от т.н. „знакови убийства“ ще бъде разплетено?! От екрана и ефира изчезнаха и по-сложните, организирани престъпления, които не приключват с някакъв разстрел. Последен пример е „КТБ“ и впечатляващата способност на заинтересованите да я затрупат с всякакви версии, аргументи, факти и „алтернативни факти“. По начин, по който цялата история дори вече не прилича на престъпление от висш порядък, а някакво почти природно явление, дошло от някъде и отишло пак там. Да сте чули въобще скоро за ДАНС?! Е, освен онзи клетия, дето беше написал нещо лошо срещу премиера в социалните медии и го бяха посетили веднага. Вижда се и се коментира единствено битовата престъпност, тикат ни я в носа и очите всеки ден. Но пък, нали така вероятността да питате за онази другата спада доста.
Недоволството на засегнатите от престъпността около ромските гета може да е напълно легитимно, но превръщането му в националистически парад е нелепо и няма да реши по никакъв начин проблемите на хората. Футболни агитки и националисти на повикване всеки път се мобилизират, вадят знамената, свикват нацията под тях и тръгват на поход. Фокусът върху етническия произход на виновните обаче се явява едно от най-удобните упражнения, за да не се насочат въпросите към институции, конкретни ръководители, законови и процедурни теми и т.н. Точно тези неща, които реално и трайно биха решили проблемите, а не шествията при всеки по-сериозен инцидент. Сигурно ще дойде време, когато работещите институции ще бъдат същинското мерило за национална гордост, но последните години не дават и минимални надежди в тази посока. Пречупването на недоволството през националистическа реторика е особено удобно и за политиците. Дава им чудесен повод да изглеждат особено „национално отговорни“, защото се наемат да пазят „етническия мир и националната сигурност“. Дава им и чудесен механизъм да не бъдат притискани за трудните въпроси на организираната и битова престъпност, която все така си вършее.
Това съчетание от обстоятелства е мечта за българските политици. В него има всичко: битова престъпност, която удовлетворява желанието за лоши новини и стряска, банализиране на всички съществени въпроси, национализиране на „циганската престъпност“, лесно неутрализиране на всякакви по-щекотливи теми. Гетата се отглеждат внимателно от десетилетия, за да служат като предвидими и търгуеми контейнери на изборни гласове. Те са ключова инвестиция на нашите родни политици. Тяхното „разбутване“ е последното желание на дългата върволица от нови и стари такива. Цялостното зацикляне и по въпросите на престъпността надали изненадва много хора. Тя е, повече отвсякога, част от живота ни, непроблематизирана, политически неутрализирана, банализирана. Сякаш е просто част от природата.
