Ако тази есен има политическа интрига, тя е в Париж. Вярно е, че в Германия остава въпросителната за следващия коалиционен партньор на Ангела Меркел. В Италия пък започва позициониране за пролетните парламентарни избори и мнозина се чудят дали наистина е възможно Силвио Берлускони да направи поредно завръщане. Но голямата въпросителна от лятото си остава съдбата на Емануел Макрон. Само преди седмици коментаторите говореха за началото на цяла нова политическа вълна, начело на която ще застане новият млад президент на френската република. Днес подобна амбиция вече изглежда най-малкото преждевременна и все по-проблематична. Началото на неговия мандат прерасна в трудно лято, а след него остават много въпросителни. В унисон с аналитичната истерия на последните години, още първите затруднения донесоха поредици от писания за очертаващия се срив на Макрон. Сякаш с падащите листа на дърветата започва неговата необратима политическа есен. Това е прибързано.
Най-цитираният индикатор за неочаквано бързия спад на одобрението на Емануел Макрон е сравнението с неговия предшественик, Франсоа Оланд. Новият обитател на „Елисейския дворец“ има по-ниско ниво на подкрепа дори от него към същия момент на злополучното му президентство. Нещо повече, намаляването на доверието продължава и през август и вече достига едва около 30%. Това наистина е впечатляващо и изисква внимателен анализ. Няколко са първите грешни стъпки. Новият президент излъчва арогантност и предпочита да комуникира с образи, вместо с думи. Това французите интерпретират като високомерие и дистанцираност, които определено не се ползват с одобрение в сегашния политически климат. Скоростните промени в неговия ПР екип в началото на есента са индиректно признание за тази грешка. Желанието на Макрон да институционализира функциите на „първата дама“ също подразниха много хора, защото се случват на фона на продължаващите скандали със семейни назначения и острото недоволство на французите от тази практика. Представянето на най-общи идеи за реформи също не се понрави и бе прието като липса на яснота и конкретни планове.
Към всичко това трябва да добавим и очаквания лек хаос около новите депутати и назначения в изпълнителната власт. Избирателите може и да искаха нови лица, но са обикновено нетърпеливи, когато новобранците започнат да правят грешки и бавно се ориентират. Появиха се и първите разочаровани, които започнаха да популяризират своите разкази за случващото се в движението на Макрон и да критикуват неговия подход и стил. Новият президент започна и политиката на съкращения на публичните разходи, което веднага бе прието на нож от съответните засегнати институции и социални групи. Намаляването на разходите за военни цели предизвика много дискусии и спорове, най-вече с висши военни. Цялата история доведе до оставки, а пренебрежителният стил на Макрон подразни обществото и рискува да се превърне в негова ахилесова пета. Френските медии излязоха с няколко статии за корупция сред новите назначения и идните месеци ще бъдат наситени с опровержения и контра-обвинения. Въобще, няма съмнение, че само за няколко месеца новият президент изхаби повече политически капитал, отколкото беше нужно.
Съвсем очаквано, различни специалисти по фалшиви залези вече обявиха предизвестената политическа смърт на младия президент. Всъщност, изненадата от проблемите на Макрон не би трябвало да е чак толкова голяма. Рисковете за него бяха видими още към момента на победата. Например, да вземеш гласовете на недоволни граждани не е равно на това да ги направиш свои политически привърженици. Неговата пряка подкрепа на първия тур бе едва 24%, а разликата на втория дойде от активирането на „санитарния кордон“ около Марин льо Пен. На практика, сегашният президент трябва едновременно да консолидира ситуативния вот от изминалите избори и да го надгражда по време на своето управление. Докато прави реформи. Това е гигантска политическа задача. Честите аналогии с други леви политици, които заемат радикално центристка претенция не са особено полезни, защото правят това в рамките на утвърдени партийни структури. Лукс, който Макрон няма. Политици като Тони Блеър, Лионел Жуспен или Герхард Шрьодер осъществяват ускорена социал-демократизация на своите партии, но се възползват от институционални и електорални буфери, които просто не са на разположение на политическия предприемач Емануел Макрон.
Политическата логика на успешните реформи е банално известна. Ако не успееш през първата година, няма да успееш и по-нататък. Подобни наблюдения са отдавна известни на всякакви политици, дори на start-up такива като самия Макрон. Затова и целия коментариат се е втренчил във французина и очаква какво ще направи през идните седмици и месеци. Точно по тази причина публикуваните преди няколко дни предложения за промени в трудовото законодателство са особено важни и индикативни за предстоящото. Предлаганият пакет е добре балансиран и включва някои мерки, които от години пречат на развитието на икономиката. Те включват фиксирането на таван при трудови обезщетения и при старите трудови договори, улесняване на затварянето на губещи чуждестранни предприятия в страната, както и редуциране и опростяване на нивата на представителство на работещите в корпоративните йерархии. Важно предложение е възможността за директни преговори с работещите в компаниите с под 50 служители, което е около 95% от френските компании. Това ограничава влиянието на силните профсъюзи и има реален потенциал да генерира растеж. Тази част от предложенията среща почти единодушна подкрепа от френския бизнес и най-вече по-малките и средни фирми.
В същото време, Макрон запазва някои от досегашните „социални буфери“. Профсъюзите ще запазят сегашната си роля да договарят различни елементи в отделните икономически сектори, например нивата на минимално заплащане. Правителството предлага и 25%-но увеличение на пакетите при напускане и уволнение на служители. С този свой ход, новият президент засега успява да предотврати голяма вълна от стачки. Два от трите най-големи профсъюза ще се въздържат от протестни действия и ще изкачат реалното приложение на предлаганите мерки. Нещо повече, много от лидерите на профсъюзите си дават сметка, че са в началото на дълга позиционна битка с „Елисейския дворец“ и търпеливо изчакват следващите идеи за реформи на неговия обитател. Те ще покриват още по-чувствителни теми като обезщетенията за безработица и професионалното обучение, където ролята им е още по-голяма. Без съществени промени тук, Макрон много трудно ще динамизира икономиката и намали безработицата. Затова и същинските спорове и битки с профсъюзите сякаш предстоят.
Няма съмнение, че започващата политическа есен ще определи до голяма степен съдбата на Емануел Макрон. Има достатъчно индикации, че грешките от първите месеци са поне частично осъзнати. Започва промяна в стила на президента, а пакета от предложения за промени в трудовите отношения е добре балансиран и има потенциал да раздвижи икономиката без в същото време да изкара хиляди на улиците. Идеите му за реформа на ЕС остават недостатъчно ясно формулирани, но със сигурност той ще има поне една възможност да пробва промяна с очаквания нов стар канцлер на Германия. Самите французи все още очакват от него смелост за възраждане на тяхната страна. Сегашните предсказания за фиаско са най-малкото прибързани, макар мащабите на предизвикателствата пред Макрон да остават твърде сериозни.
